Добри Жотев
Ковач
И тази пролет дойде както другите — донесе я южнякът. Селяните го чуха да бие крила в стъклата и излязоха навън. Усетили края си, ледените висулки под стрехите сълзяха, а по оснежените хълмове на места избиха черни петна.
Пролетното нашествие събуди у мъжете и радост, и тревога. Как ще посрещнат работния сезон, когато под навесите стояха нащърбени палешници, пукнати коси, претъпени мотики. Нямаха ковач. Всяка година мъкнеха железариите в съседното село. Тамошният майстор обаче заболя още по Коледа и все не можеше да стане.
— Ора — окашля се дядо Боне, — без ковач ич ни нема.
Думите му потънаха във всеобщото мълчание и барабаните на капчуците. Всички мислеха как да се спасят от бедата. Ходи ли се чак в града при ковач!? Пък и не знаеха нито къде са, нито какви са тези ковачи. А време за губене нямаше — черните петна по хълмовете уголемяваха на минути в очакване на пролетната оран.
Момчил подхвърли идея:
— Ковач че ни стане Йоргя!
Йоргя беше циганин. Ни той, ни жена му знаеха думица цигански и все пак цигани бяха, първо, по боята и, второ, по сиромашията — не притежаваха сантим земя. Циганинът препитаваше семейството си с просия. Но просията му не беше просия в обикновения смисъл на думата — селяните, както отделяха за даскала и попа, така и за него. Затова пък той заедно с брат си им свиреха с цигулките си на всички селски хора, кръщенета и сватби. Голямата му къдрава глава представляваше истинско плодородие от дълбоки бръчки, внушителни израстъци, многопластови торбички под очите. Чувал съм дядо да се шегува: „Ако некой отреже Йоргината глава и я на кръстопът побие, кой го не познава, че рече: какъв ли е тоя генерал!“
Идеята за ковашкото бъдеще на Йоргя завладя всички. Имаше и скептици, разбира се, но те представляваха жалко малцинство. Логиката беше проста — ковачите, познати на съселяните ми, бяха все цигани, следователно всеки циганин носи ковашкия занаят по рождение. Така че щом Йоргя вземе чука, всичко ще тръгне от само себе си.
Самият бъдещ ковач не мислеше по-различно. Още щом чу Момчиловото предложение, се усети поласкан. Само че веднага след това помръкна. Промяната не остана незабелязана — Ветко се огледа в него:
— Що ти е, бре?
Циганинът наведе глава:
— Така, ама немам ковачница, наковалня, мех.
Хората се спогледаха. Наистина какво би могъл да направи без инструменти? Но макар и трудно, положението не се оказа безизходно, защото Стоимен Иванчов каза:
— Пари немаме, ама секи че продаде по нещо и това си е.
— Че посбереме по некоя пара̀ — додаде Тане, — а запустелото къще у горна махала че стегнеме за ковачница.
Останалите дълго почесваха вратовете си, но в края на краищата склониха така да направят.
Само след седмица една шарена каруца напусна селото, за да докара необходимото. Междувременно набелязаното къще светна подновено. Сума народ се стече на работа. Едни гасеха вар, други месеха глина, трети мажеха.
Шарената каруца не се забави — дойде натоварена догоре. Мехът беше доста голям, та стърчеше вън. Монтирането на ковашките пособия излезе трудна работа. Специално подравняваха пода за наковалнята, търсеха подходящи халки, на които да окачат меха.
Най-после настъпи тържественият миг. Дедо Йордан донесе изкривен палешник. Майсторът трябваше да го изправи. Сам старецът задърпа синджира на меха. Жарта насветля до бяло. Пъхнатият в нея палешник почервеня. Ковачът го измъкна с дългите железни клещи, за да го сложи върху наковалнята, обаче го изтърва. Нажеженият метал се заби в пръстения под и заизпуска искри. Циганинът се завайка, вклещи го отново и го тръсна върху ръждясалото чело на дълго неупотребяваната наковалня. Палешникът започна да потъмнява, когато той вдигна тежкия чук. Какъв беше ударът, точно къде беше стоварен, никой не можеше да каже, но едното ухо на палешника тупна на пода като изваден зъб.
Дядо Йордан извика:
— Я гледай, строши се!
Около майстора стояха хора колкото можеше да побере ковачницата — останалите бяха отвън. Очевидците на произшествието ахнаха, но никой не се надсмя на ковача — случва се. Ветко дори го поощри:
— Нищо де, нищо, Йоргя че го слепи.
— Че го слепим, я — потвърди циганинът.
И запазил присъствие на духа, потопи палешника заедно с отчупеното парче в коритото с току-що налята вода. Металът изцвърча и притихна. Ковачът долепи двете парчета в сглобките на счупено, обви ги с тел да не се разместват и пак в жарта. Дядо Йордан отново задърпа синджира. Полузагасналите въглени оживяха.
В определен миг по преценка на майстора палешникът беше измъкнат и положен върху наковалнята. Чукът се стовари неколкократно отгоре му. Омотаната тел също попадна под ударите и стана като разширени вени на палешниковия гръб.