— Извинявам се, сър. Може би да се върна при господаря ни и да го попитам?
— Какво да го попиташ? Не ставай глупак. Освен това не си въобразявай, че изведнъж си се издигнал в ранг просто защото си прекарал няколко минути с господаря ни. Все едно, вече заключих, че няма да взимам картите. Прекалено обемисти са. Освен това тези копия са направени от твоята ръка, миналата година, и точността им, меко казано, е подозрителна, дори плачевна в някои случаи. Всъщност предвид това качеството им като дарове е крайно съмнително, след като гъмжат от грешки, несъмнено. Искаш да ми помогнеш ли, ученик? Много добре. Помисли за по-подходящи дарове тогава.
— За един получател или за много, сър?
Сагандер помисли над въпроса, след което кимна.
— Четири на прилична цена и един изключително ценен.
— Изключително ценният за владетеля на Хейт2 ли ще е предназначен, сър?
— Разбира се, че за него! Хайде, да те няма. Но да си се върнал преди камбаната за вечеря.
Докато Аратан напускаше, Сагандер го спря.
— Момент. Реших да намаля броя на сандъците до два, като единият ще е пълен само наполовина. Имай го предвид — за подаръците.
— Да, сър.
Аратан излезе и затвори. Вратата изскърца.
Подразнен от звука, Сагандер отново съсредоточи вниманието си върху струпания на масата багаж. Избута картите от ръба, тъй като пречеха на гледката му.
Не мислеше, че момчето има кой знае какви шансове да намери подходящ подарък за лорда на Хейт, но пък трябваше да отпрати Аратан, за да не му се пречка в краката. Беше забелязал, че момчето е започнало да развива нов лош навик, макар че все още му беше трудно да го определи точно. Беше в начина, по който говореше, във въпросите, които задаваше, и в онази маска на невинност, когато ги задаваше. Не просто невинност, но искреност. Нещо в цялата тази работа беше подозрително, сякаш всичко това не беше съвсем истинско.
Трябваше да има някаква причина Сагандер да се чувства обезпокоен след почти всеки разговор, който бе имал напоследък с Аратан, нали?
Както и да е, това пътуване щеше да върне момчето на мястото му — ококорено и уплашено. Светът извън къщата и дворовете ѝ беше огромен, съкрушителен. След злополуката в старата кариера на Аратан му бе забранено да излиза в околностите и дори кратките му разходки до селото долу бяха надзиравани.
Аратан го чакаха големи изненади и това щеше да е за негово добро.
Портален сержант Раскан смъкна ботуша си и го вдигна, за да огледа подметката. Имаше особена походка, от която подметките се протриваха откъм задния край и точно там залепените пластове кожа започваха да се разръфват. Сега той видя първите признаци на това и изруга.
— Нямат и половин година тия! Просто не ги правят като едно време.
Ринт, Пограничен меч вече от седем тежки години, стоеше срещу Раскан, облегнал гръб на стената на цитаделата. Беше скръстил ръце и приличаше на разгонен глиган, готов да подгони свиня през горите. Носеше, забеляза кисело Раскан, изтъркани мокасини от дебела здрава кожа на хенен. Командването на Ринт и другите трима Погранични мечове нямаше да е лесна работа, прецени сержантът. Спечелването на уважението им сигурно щеше да е още по-трудно. Вярно, двете винаги се опираха едно на друго, но без уважение командването винаги се запъваше, докато обратното не винаги беше вярно. Достатъчно доказателство беше, че званията и ранговете, които някога се печелеха със служба, сега се бяха превърнали в монети, теглени на мръсни везни, и дори жалкият чин на Раскан идваше от това, че се падаше братовчед на Айвис, и той знаеше, че може и да не се окаже годен за всичко това.
— Всичко е зарад калдъръмите, по които вървиш — рече Виле, седнал отпуснат до стъпалата, водещи към хлътналия ров от двете страни на рампата на портата. — Меката пръст не ги похабява така. Виждали сме ги много от онез, маршируващите по пътя войници в граничните войни, да пристигат с подбити крака. Ако бяхме направени да вървим по камък, щяхме да сме с копита, като скалните кози.
— Е, нали затова са здраво подкованите ботуши — обади се Галак. — Копита за клопащи по пътя. Просто им набий налчета или ги подкови, както подковават кон.
— Налчетата развалят настилката и подовете — възрази Раскан. — А много пъти на ден трябва да влизам в къщите по задачи.
— Трябва да издържат на пътя обаче — подхвърли Ринт и грубоватото му лице се набръчка в леко гадна усмивка.
Раскан го изгледа замислено и попита:
— Бил си на запад, а?
— Не далече. Никой от нас не е стигал далече. Нищо няма там в Пустошта, пък и отсам вододела, впрочем.