Циничен ли е смехът ми? Подигравателен? Въздишам ли, напомням ли си за пореден път, че истините са като семена, скрити в пръстта, и грижиш ли се за тях, кой би могъл да каже що за живот ще избуи пред очите ти? Предричането е глупост, войнствените уверения — жалки. Но всички тези аргументи вече са зад нас. И да сме ги изричали някога пламенно, било е отдавна, в друг век, когато и двамата бяхме по-млади, отколкото мислехме, че сме.
Това сказание ще бъде за самата Тиам, същество с много глави. Присъщо ми е да нося маски и да говоря с множество гласове през устни, които не са мои. Дори докато имах зрение, да виждам през две очи бе като изтезание, защото знаех — можех да го усетя в душата си, — че ние, с единственото си зрение, пропускаме повечето от света. Не можем да го избегнем. Това е препятствието ни пред разбирането. Може би единствено поетите искрено негодуваме против това състояние на битието. Все едно. Каквото не си спомня, ще измисля.
Няма единствени сказания. Живот в самота е живот, забързан към смърт. Но един слепец никога не бърза. Той върви пипнешком, както се полага за един несигурен свят. Тъй че ме приеми като метафора, превърнала се в реалност.
Аз съм поетът Галан и думите ми ще живеят вечно. Това не е хвалба. Това е проклятие. Наследството ми е чакащ труп и той ще бъде обръщан и обръщан, докато прахта погълне всичко, което е. И когато сетният ми дъх отдавна си е отишъл, виж как плътта все още се движи, виж как тръпне.
В началото не си представях, че ще заваря последните си мигове тук на един олтар, под надвиснал нож. Не вярвах, че животът ми бе жертва. Не и на някоя по-велика кауза, нито отплата в ръцете на слава и почит. Не мислех, че каквато и да е жертва бе нужна изобщо.
Никой не оставя мъртвите поети да почиват в мир. Ние сме като старо месо на отрупана с блюда трапеза. Ето, че идва следващото блюдо, за да избута онова, което е останало от нас, и дори боговете не смогват да почистят мръсотията. Но сред поетите има истини и ние двамата добре знаем цената им. Тя е хрущялът, който дъвчем безкрай.
Аномандарис. Това е дръзка титла. Но имай предвид: не винаги съм бил сляп. Това сказание не е единствено за Аномандарис. Разказът ми не ще се побере в кутийка. Всъщност той навярно е най-малката част от него. Мъж, тласкан отзад от много ръце, ще върви само в една посока, каквото и да пожелае.
Може би не му признавам достатъчно заслуги. Имам си основания.
Питаш: къде е моето място в това? Никъде не е. Ела в Карканас, тук в спомена ми, в творението ми. Обиколи из Залата на портретите и не ще намериш моето лице. Това ли е да бъдеш изгубен в същия този свят, който те е създал, който побира плътта ти? Ти, в своя свят, споделяш ли моята участ? Луташ ли се в почуда? Стряскаш ли се от собствената си сянка, или се будиш, мърморейки в неверие, че си само това и нищо повече, с безрадостни перспективи и с недоказана амбиция?
Или подминаваш, намръщен и уверен, и тази кутийка, която носиш, е наистина чудесна…
Единствената изгубена душа на света ли съм?
Недей да негодуваш заради усмивката ми. Аз също не мога да бъда натикан в онази кутийка, макар че мнозина ще се опитат. Не, по-добре ме зарежи съвсем, ако искаш душевен мир.
Трапезата е отрупана и пирът — несекващ. Ела с мен на това жалко прахосничество. Публиката е гладна и гладът е безкраен. И за това сме благодарни. А ако говорех за жертви, лъгал съм.
Запомни добре това сказание, което ще разкажа, Фишер кел Тат. Сгрешиш ли, съставителите на списъци ще те изядат жив.
Първа част
В тези дарове на преклонение
1
ЩЕ ИМА МИР.
Словата бяха всечени дълбоко по канта на каменния трегер, на древната реч на азатанаите. Сечовете бяха груби, недокоснати от вятър или дъжд, та заради това може би биха изглеждали млади и невинни като самото чувство. Лишен от грамотност свидетел би видял само несдържаната ярост в ръката на каменоделеца, но несъмнено е справедливо да кажем, че невежите не са способни на ирония. При все това, както домашното куче само по миризмата ще разбере истинския нрав на един гост, тъй и на непроумяващия свидетел не биха му убягнали някои неуловими истини. Тъй че жестоките рани по базалтовото лице на каменния трегер си оставаха натрапчиво многозначителни за непросветения, докато свежестта на изваяните думи караше разбиращите ги да се замислят.