Орфантал пристъпи в стаята.
— Благодаря ви, милорд. За себе си нямам много да разкажа. Казвали са ми, че ми е дадено лошо име. Казвали са ми, че баща ми е бил герой във войните, умрял от раните си, но никога не съм го виждал. Баба ми вече е мъртва, изгорена на пепел в дома Корлас. Ако тя не ме беше изпратила тук, след като отпрати майка ми, щях да съм умрял в пожара. Не виждам в себе си нищо достойно за поема и нищо в живота си, достойно за възпяване. Но съм копнял да срещна всички вас.
Всички се смълчаха.
После Силхас пристъпи напред и му подаде ръка.
— Орфантал. Мисля, че има друг заложник в Цитаделата. Момиче, може би година или две по-млада от теб. Често е в компанията на жреците или на дворцовия историк. Дали да не отидем и да я намерим? Така ще мога да ти покажа още от новия ти дом.
Орфантал хвана ръката му.
— Благодаря ви, милорд. Чух, че имате бяла кожа, но не мислех, че ще е толкова бяла. На ножницата на дядо ми имаше костена украса и вашата кожа е точно такава.
— Без лъскавината обаче — отвърна с усмивка Силхас. — Макар че сигурно е също толкова похабена. — Поведе Орфантал към вратата, а там спря и погледна брат си през рамо. — Аномандър, все пак не я карай да чака много дълго.
Щом напуснаха, Грип Галас се покашля.
— Извинете, милорд. Момчето тепърва трябва да намери мястото си.
— Място, което да не отсекат под него, да — рече Аномандър. — Дано да намери твърда опора тук, и ако стане така, ще му завиждам.
Грип Галас се поколеба.
— Милорд?
— Да?
— Ако нямате повече нужда от мен…
— Бездната да го вземе, приятелю, няма край нуждата ми от теб.
Емрал видя как се втвърди погледът на стареца, сякаш думите на господаря му му причиниха болка, но той кимна и отвърна:
— Както винаги, на ваше разположение съм, милорд.
— Приготви конете ни, Грип. Ще напуснем Карканас преди да е свършил този ден.
— Веднага, милорд.
Аномандър се обърна към Емрал.
— Висша жрице, бих се радвал на компанията ви на път към Залата на Нощта.
— Разбира се — отвърна тя.
Орфантал имаше чувството, че се е изложил. Вървеше — ръката му бе потънала в дланта на Силхас — и вече се беше объркал в лабиринта от коридори и проходи. Но тези забързани хора, на които се натъкваха, поне бързо се отдръпваха от пътя им, тъй че този път го нямаше грубото блъскане, което бяха изтърпели с Грип Галас на идване. Кореше се за необмислените си думи, първите, които бе изрекъл пред лорд Аномандър. Надяваше се само Първият син скоро да забрави, че това представяне изобщо се е случило.
Закле се следващия път да се справи по-добре и да намери думите, които да накарат лорд Аномандър да разбере оброка му във вярна служба, който бе искал да поднесе. Искаше му се с времето да стане толкова нужен на Първия син, колкото, изглежда, беше Грип Галас. Изненадал се беше, като видя високото уважение, проявено към стария мъж, и осъзна, че е проявил небрежност в мнението си за Грип.
Все пак си напомни, че Грип е убиец, хладнокръвен и също така коварен. Още помнеше изражението на войника, когато старецът го промуши в гърба. На онова лице беше имало стъписване и разочарование, сякаш питаше света защо, с всичките му правила, не може да бъде по-добър от това. Беше изражение, което Орфантал разбираше. В своите игри на война беше падал под хиляда ножа, забивани хиляда пъти в гърба му, и макар никога да не беше вдигал огледало, за да прецени изражението си в някой от онези съдбовни мигове, подозираше, че няма да изглежда по-различно, отколкото на онзи окаян войник.
Чу стържене на ноктести лапи по плочките зад себе си и след малко едно мършаво куче се набута в краката му. Сепнат, той спря и в същия момент Силхас се обърна.
Кучето размаха сърдито проскубаната си опашка и заобиколи Орфантал.
— Е, вече си създаде приятел, заложник — каза Силхас. — Това куче е от домакинството на лейди Хиш Тула. Незнайно защо се сближи с един азатанаи.
Продължиха напред, кучето вече вървеше плътно до Орфантал.
— Ако такива животни можеха да разкажат историите си — заговори замислено Силхас, — какво биха могли да кажат според теб?
Орфантал помисли за коня, който беше убил.
— Мисля, милорд, че щяха просто да помолят да ги оставим на мира.
— Не виждам никакво подобно чувство у това животно.
— Милорд, ами ако това, което ние виждаме като щастие, всъщност е молба да не ги нараним?
— Ужасяваща мисъл, Орфантал.
Момчето кимна. Наистина беше ужасяваща мисъл.
Лейди Хиш се загледа в приближаващия се Грип Галас. Голямата зала беше пълна със слуги, с вестоносци, понесли спешни въпроси и малко отговори, с Домашни мечове, събрани на групи като вълци, кръжащи покрай несигурна плячка, и с жреци и жрици, щъкащи насам-натам в отчаяно усилие да си намерят нещо за вършене. Тя стоеше до първата колона покрай стената и се мъчеше да разгадае изражението на мъжа, когото обичаше.