— Изглежда, че трябва само да търпя презрението ти. Това, навярно, е жалбата на всяка майка.
Аномандър извърна очи.
— Презрението ми, Майко, още не се е събудило. Всъщност виждаш пред себе си един спящ мъж, все още потънал в нощта и в неспокойни сънища. Потръпна ли, това е само знак за моята безпомощност. Простена ли, това е само звук безсмислен. Докосване на пръсти не ще ме измъкне от съня, тъй че копнея за острата захапка на ножа. Единственият въпрос, който остава, е: кой ще държи този нож?
— Ако допускаш, че Урусандер е толкова коварен — каза Майка Тъма, — значи вече сме изгубени.
— Той приюти Синтара — каза Аномандър. — Нов култ изгрява в Нерет Сор. Застава срещу теб тъй както изгряващото слънце се опълчва на нощта. Тъй че се чудя, Майко, колко още ръкавици трябва да бъдат хвърлени в нозете ти?
— Иди при него, Първи сине.
— Не е нужно — отвърна Аномандър. — Той се подготвя да тръгне в поход срещу Карканас. Трябва само да почакаме да потропа на портите на Цитаделата. — Тръгна към вратата. Преди да посегне към бравата, погледна през рамо към Майка Тъма. — Чух съвета ти, Майко. Но това, което правя сега, е в защита на Карканас.
Вратата тихо се затвори след Първия син. Емрал помисли да го последва, но нещо я задържа. Остана срещу Майка Тъма, ала не можеше да измисли какво да каже.
Гризин Фарл въздъхна.
— Осиновеният ви син е труден мъж.
— Ако имах друг път, по-безболезнен за него, щях да съм го избрала.
— За всички ви, предполагам.
Но тя поклати глава.
— Готова съм да понеса това, което предстои.
— Навличате си самотно съществуване — каза Гризин Фарл и погледна с тъга Майка Тъма.
Изведнъж на Емрал ѝ се стори, че Майка Тъма се преобрази в нещо по-твърдо от камък, а след това също толкова бързо сякаш се стопи, докато не стана почти безтелесна.
— Азатанай, след това, което ми разказахте за събитията, ставащи на запад… само чрез самота мога да гарантирам дълго съществуване и роля във всичко, което предстои. — Погледът ѝ се измести от Гризин Фарл към Емрал. — Висша жрице, превърнете своето богослужение в неотменно признание пред неизвестното и неведомото. С упование и приемане на тайнството хаосът, обитаващ всички нас, става спокоен, докато самото море не се превърне в кротко огледало с ведро отражение.
Емрал погледна азатаная, а след това вниманието ѝ отново се насочи към Майка Тъма.
— Не виждам никакъв извор на сила в такова отстъпване, Майко.
— Противопоставя се на природата ни, да. Знаеш ли защо не отказах похотта на жриците? В онзи миг на облекчение самото време бива изоставено и на негово място дори тленното тяло изглежда безкрайно като вселената. В онзи миг, Емрал, намираме пълното отстъпване и в това отстъпване — блаженство.
Емрал поклати глава.
— А после плътта се връща, с нейните болки и дълбоката тежест отвътре. Блаженството, което описвате, Майко, не може да бъде поддържано. А и да можеше някак, то скоро всички щяхме да носим лика на безумието.
— Беше, дъще, грешно облекчение.
— А сега трябва да прегръщаме не плът, а празно размишление? Боя се, че целувката на пустошта не ще ни се стори толкова сладка.
Майка Тъма отпусна назад глава изтощена и тихо промълви:
— Ще те уведомя.
Орфантал стоеше в центъра на стаята и я оглеждаше.
— Мое ли е това?
Силхас кимна.
На рафтовете имаше свитъци и книги с ярко оцветени илюстрации. До леглото стоеше стар сандък, пълен с играчки войници, някои направени от оникс, други — от кост. На стената, на хоризонтална рамка, бяха поставени три учебни меча и кръгъл щит, а на закачалка до тях — жакет от щавена кожа. На пода под него имаше шлем с решетъчно забрало. Три фенера горяха ярко и светлината беше рязка за очите на Орфантал, както бе привикнал с по една свещ, която да гони сенките в стаята му в дома Корлас.
Отново помисли за онази стая и се опита да си я представи почерняла от дим, каменните стени напукани, леглото, на което беше спал — само купчина пепел. Всяка мисъл за миналото му вече се връщаше при него с миризмата на изгоряло и със смътното ехо на писъци.
— Зле ли ти е? — попита Силхас.
Орфантал поклати глава.
След като приключи с любознателния си оглед на стаята, кучето отиде и легна до дебело тапицирания стол в единия ъгъл. След малко вече спеше дълбоко и краката му потръпваха.
На вратата се почука и след миг влезе млад мъж с кръгло лице, облечен в оцапан халат.
— Лорд Силхас, получих съобщението ви. Е, ето го и младия Орфантал, и вече се е настанил. Чудесно. Гладен ли си? Жаден? Първата задача е да ти покажа трапезарията — не в главната зала, а в по-малката, където не ни потиска самата тежест на зидарията. Е, хайде да…