— Момент — прекъсна го Силхас и се обърна към Орфантал. — Аз ще си тръгвам. Както виждаш, предавам те в ръцете на добър грижовник. Доволен ли си от това?
Орфантал кимна.
— Благодаря ви, лорд Силхас.
— Седорпул — каза Силхас, — ти ли ще опекунстваш над Орфантал?
— Историкът си запази тази привилегия, милорд, и скоро ще е тук.
— Олеле — каза Силхас и се усмихна на Орфантал. — Очаквай образование в объркване, заложник, но съм сигурен, че то ще ти донесе възхитителна издръжливост срещу вечния хаос, измъчващ Цитаделата.
Орфантал се усмихна, без да е разбрал напълно думите на лорда, а после отиде до сандъка, за да разгледа играчките войници.
— Предвиждам впечатляващо познание на исторически битки в бъдеще — изсумтя Силхас зад него.
— Славата е присъща за мечтите на всяко момче — каза Седорпул. — Сигурен съм обаче, че историкът ще предложи своя дял пренебрегвана мъдрост по тези въпроси.
— В това ние винаги вървим по познати пътеки — отвърна Силхас. — Е, довиждане, Орфантал.
— Довиждане, милорд.
След като той напусна, Седорпул се покашля.
— И тъй, трапезарията. Няма да съм толкова небрежен, че да те оставя да умреш от глад. Също тъй очаквам, предвид камбаната, която току-що прозвуча, че приятелката ти заложник Легил Бехуст вече досажда на слугите.
Орфантал погледна с копнеж войничетата в сандъка, изправи се и последва Седорпул. Кучето ги догони, размахало опашка и изплезило език.
Седорпул го изгледа отгоре и изсумтя отвратено.
— Глисти. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Без светлина и със смъртта във всеки цвят, изцеждаща въображението му и сцените, които то отчаяно твореше, Кадаспала седеше сам в стаята, която му бяха дали. Не беше голяма. Като опипваше с ръце и ситнеше с крака, той беше проучил границите ѝ и в ума си рисуваше подробности в оттенъци на черно и сиво: тясното легло, където бе лежал през нощта, което скърцаше при неспокойното му въртене, въжената мрежа под дюшека, изпъната и хлътваща под него. Старото писалище с наклонената му повърхност, дупки за мастилници и стъпенка. Килерчето с тясната му разклатена врата и резето, което дрънчеше хлабаво в скобите си. Дългата странична маса, която минаваше покрай едната стена и на която стояха кани и бокали от мед, която щипеше езика по-силно от виното, изпълващо устата му. Гардеробът с грапавата му повърхност. Всички те бяха сякаш остатъци от предишен живот и той мислеше за тази стая като за гробница, изкусно подредена в чест на паметта за живите, ала загърната във вечен мрак и с въздух с вкус на мъртво.
Малко спомени имаше от пътуването до Карканас. Бяха му взели ножа и откакто го бяха довели тук, след като няколко лечители бяха дошли, за да се посуетят с въздишки около него, единствените му посетители бяха слуги, идващи с храна и отиващи си по-късно с едва докоснатите блюда. Една, млада жена, ако се съдеше по гласа ѝ, беше предложила да го окъпе и той се беше изсмял, твърде празен, за да съжали за жестокостта на звука, а топуркането на бягащите ѝ крака към вратата просто го бе накарало да се изсмее още по-силно.
В свят без сълзи на един художник не му оставаше нищо за правене и никаква цел, в която да се вкопчи. Скръбта бе достатъчно мъчение, за да захрани творчески импулси, но той не изпитваше никаква скръб. Копнежът, шепнещ на непознат език, предлагаше безкрайна палитра, но той не копнееше за нищо. Удивлението караше четката да потръпва, но всякакво удивление бе мъртво в него. Предаден беше от всякакъв талант, вшит в жилите му, надраскан в костите му, и след като вече бе откъснал нишките на зрението, споделяше тази тъмнина с безжизнени богове и тази стая наистина беше гробница, както подобаваше за обитателя ѝ.
Седеше на леглото и рисуваше във въздуха с пръст, драскаше черни линии, подплатени с оттенъци сиво, за да придаде форма на скърцането на въжетата под себе си. Малко талант в съвършено предаване. Предаването на банална реалност върху дъска или платно омърсяваше скромната добродетел на изкуството. Сякаш съвършените удари на четка и натрапчивият детайл можеха да съществуват като нещо извън техническото умение и можеха дори да претендират за дълбочина. Знаеше, че не е така, и точно това презрение набраздяваше с кръжащите си вълни повърхността на разпада му, подпухнала, но намекваща за живот.
В света, който бе оставил зад себе си, един художник трябваше да завърже презрението и да стегне връзките здраво, а там където кървеше — да попива с влажен парцал. Оставено да потече свободно, то щеше да нападне и художник, и публика, а той нямаше нито силата, нито волята за такова нещо: дори самото чувство го изтощаваше.