Беше скочил в лудостта, там в залата на къщата, където споменът му не смееше да се върне. Все още не беше сигурен дали си е отишла. Слепотата превръщаше в загадка всичко недостижимо. Беше решил да чака и на единственото платно, което му бе останало, да рисува звуци по ефимерните стени на тази гробница: скърцанията и смътните отеквания, приглушените шляпания от минаващи покрай вратата хора, онези толкова припрени и толкова жалки стъпки, глухия ритъм на собствения си дъх и унилия пулс на сърцето си, ленивия прилив и отлив на кръвта във вените му.
Всичко в оттенъци на черно и сиво, по илюзорните, но непреодолими стени на слепотата му.
Щом свършеше, щом пресъздадеше съвършено тази стая, щеше да се пресегне навън, да тръгне по коридорите и да записва всичко. „Идва нова история, приятели. Историята, видяна от един слепец. Ще намеря Райз Херат, който ни дава прелестна версия, разказана от човек, който не казва нищо. Заедно с него ще тръгнем да търсим своята публика, която не ни слуша. А с това усъвършенстваме света и издигаме за бъдещето величествения монумент на глупостта.
Виждам кули и шпилове. Виждам дръзки мостове и дворците на привилегированите. Виждам лесове, където ловуват знатните и където бесят бракониерите по дърветата. Виждам драгоценни накити и купища монети в охранявани крепости, и искрени оратори, които оплакват всеобщата бедност. Виждам как лъжите им ги достигат в пламъци и мъст. Виждам бъдеще, засипано с пепел, и почернели от сажди езера, и скърцащи бесилки. И всичко, което виждам, ще го нарисувам.
Всичко, което историкът не ще разкаже, го прави ням.
И ридаещият поет ще си отиде, за да скрие, че в очите му няма сълзи.
И всичко свършва.“
Чу собствения си смях, тих кикот, и бързо нахвърли вълнистите му, тръпнещи линии с пръста си. Драскотините увиснаха в тъмното и бавно угаснаха, докато ехото заглъхваше.
„Слепецът рисува история. Безгласният историк изиграва с жестове разказа. Поетът изоставя музиката и танцува в безреден шум. Няма ритъм в тези удари на четката. Няма начало и няма край на тази приказка. Няма красота в песента.
И е точно така.
И е точно така, мои приятели.“
При портата на Цитаделата Хиш Тула и Грип Галас завариха трима от офицерите на Аномандър да чакат лорда си. Келарас, Датенар и Празек бяха снаряжени като за битка и докато Грип отиде да доведе коня на Аномандър от конюшните, Хиш Тула изчака на няколко крачки встрани от Домашните мечове.
Не водеха разговор. От тримата само Келарас имаше абаносовия цвят, останал от пребиваването му в Залата на Нощта, и това, изглежда, създаваше напрежение между тримата — все едно, че самата вярност не беше по-дебела от кожа.
Грип се върна с коня на Аномандър и своя и каза:
— И двата бяха оставени оседлани.
— Бедата е вкус — каза Хиш, — който никой не харесва, но никой не може да избегне.
Чул думите ѝ, Датенар изсумтя насмешливо.
— Плачете за края на света, милейди, когато и конярите сън не ги хваща. — Направи широк жест. — Вижте обърканото ни състояние в този двор и си представете същото в цял Куралд Галайн. Много съм мислил за гражданската война във времената, довели до това, но нито веднъж не си бях представял, че ще е толкова обгърната от смут.
— Липсата на сигурност те кара да посегнеш за меча си — отвърна Хиш. — Всички атакуваме от позиция на страх.
Преди Датенар да успее да отговори, лорд Аномандър се появи на входа, дойде при тях и посегна за юздите на коня си.
— Капитани — обърна се към своите Домашни мечове, — тръгвате веднага на юг, към легиона Хуст. Придружете ги в марша им към Карканас. Помолете командир Торас Редоун да направи лагер на северната страна на града и се погрижете за снабдяването на легиона.
Тримата яхнаха конете и тръгнаха без повече думи.
— Е, Грип…
— Две думи, моля — намеси се Хиш.
Аномандър се поколеба, после въздъхна.
— Добре. Не искам да бъда груб, лейди Хиш, но тръгвам да намеря Андарист и не мога да предвидя колко дълго ще отсъствам от Карканас. Това буди нетърпение.
— И страх да не останете сам също така, струва ми се, лорд Аномандър.
Той се намръщи.
— Грип ви сподели желанието си да бъде с мен и вие му отказахте. Никога не съм ви молила за нищо, лорд Аномандър, до този момент. Ето ме сега пред вас, и моля. Не направи ли той достатъчно за вас? Не даде ли достатъчно от живота си в служба на вас?