Грип пристъпи към нея отчаян.
— Обич моя…
Но и Аномандър, и Хиш вдигнаха ръце да го спрат.
— Лейди Хиш — каза Първият син, — Грип Галас не е отправял към мен такава молба.
Хиш се извърна към Грип.
— Истина ли е? Не си успял в тази единствена молба към господаря си?
— Прости ми — каза мъжът и наведе глава. — Господарят ми каза, че има належаща нужда от мен.
— Да — рече Аномандър. — Но вече разбирам колко невнимателни бяха думите ми. Лейди Хиш, извинете. Срам ме е, че бяхте доведена до това от моята безчувственост. Молите ме за съгласие, но аз ви моля да оттеглите молбата си.
Хиш го зяпна онемяла.
След това Аномандър се обърна към Грип Галас.
— Стари приятелю, от дълго време ми служиш, с доблест и с чест. Като мой най-верен слуга, опирал съм се на твоето рамо и ни веднъж не чух от теб да се оплачеш. Превързвал си раните ми на бойното поле. Поправял си грешките на непохватната ми младост. Наистина ли вярваше, че сега, в този угрижен ден, отново бих те дръпнал здраво на тази каишка? Всички сме изтощени от скръб и сякаш всяко нежно чувство лежи оголено и тръпнещо пред гора от ножове. Грип Галас, стари приятелю, твоята служба към мен свършва тук и свършва сега. Спечелил си сърцето на жена, която е изумителна във всичко. Ако любовта се нуждае от разрешение, давам го. Ако бъдещето ти с лейди Хиш може да бъде подкрепено с всякаква жертва в моите възможности, давам я. — Погледът му се спря на Хиш Тула. — Нищо не трябва да се иска и нищо не трябва да се отстъпва от вас, милейди. Точно в този ден любовта ще бъде възмездена. — Метна се на седлото. — На добър час, приятели. Приключихме тук.
И подкара към портата, а Грип Галас зяпна след бившия си господар. Вдигна ръка и сякаш затърси с нея във въздуха.
Хиш се доближи и стисна тази ръка, после усети как част от тежестта му се отпусна на нея.
— Проклет глупак — промълви тя. — Мислех, че го познаваш.
Гората тук се беше предала. Оставила беше дървеса като скелети, израснали от блатните треви, и гниещи корени, загърнати в мъх. Черна вода обкръжаваше всяко хълмче, а по-малките островчета бяха от туфи трева и тръстики. Въздухът миришеше на развала и гъмжаха насекоми.
Бяха вдигнали лагер в края на тази заблатена земя, стигнали дотук в бягството си от юг. Димяха десетина огъня, подклаждани с трева, която изпълваше въздуха с дим, за да гони хапещите насекоми. Нарад седеше до един от тях с насълзени очи.
Бяха престъпници, вървящи в смълчана колона, и той бе последният в тази колона, последният, лишил от благочестие тази окаяна сган. Крещящата му грозота бе зацапана от дим, нахапана от мухи и мръсна, и той се чувстваше съвсем на място тук.
Други се бяха присъединили към тях. От запад бе дошъл отряд, командван от капитан Халид Бахан, а с него беше една красива жена, Тейт Лорат, и дъщеря ѝ, Шелтата Лор. Войниците им донесоха приказки за клане в един манастир и за плячкосването на Ейбара Делак. А сега от юг се приближаваше друг конен отряд и щом ги видяха, отделенията около Нарад се раздвижиха: взимаха оръжията си и слагаха шлемовете. Най-сетне, чу той, капитанът им беше пристигнал.
Има много видове любопитство, осъзна Нарад, докато стоеше с другите, приковал поглед в ездачите. Да видиш лице зад едно име, стига това име да е обгърнато от приказки за героизъм, си е чисто любопитство. Но лицето на едно чудовище привлича особен интерес, може би от стъписващото разпознаване, тъй като на всички лица може да се погледне като на едно. Или по-точно, от това единствено лице не е нужно голямо въображение, за да откриеш своето собствено. Нарад не знаеше какво го примамва да се напряга да види капитан Скара Бандарис, но знаеше, че го очаква преобразяване.
След бягството им от касапницата на мястото на сватбата Нарад бе започнал, с бързи погледи, да наслагва върху чертите на войниците подобие на трупове. В ума си виждаше своите спътници все едно, че лежат на земята, безжизнени и с лица, замръзнали в смъртта. Навярно бе само игра или може би беше обещание, или дори молитва. Искаше всички да са мъртви. Искаше му се да се взре отгоре в смеещите се доскоро очи и да види погледи на мъже и жени, които вече няма за какво да се смеят. Искаше да види шегата на съдбата и бе готов да покаже на всяко лице, което види, усмивка, на която те никога няма да отвърнат и на която никога няма да се опълчат.
Капитан Скара Бандарис рязко дръпна юздите на плувналия си в пяна кон и Нарад го изгледа с присвити очи, нетърпелив да постави и на неговото лице онази безжизнена маска.
Но видя само заслепяваща ярост.
— По чия заповед?
Войниците, започнали да се събират, за да поздравят своя капитан, се присвиха от страх.