Тихият умислен мъж, когото Емрал бе познавала преди, изглеждаше сякаш преобразен. Силата около него бе осезаема. Тежкият му поглед се спря на нея.
— Висша жрице, потърсете празнотата в себе си. Предайте властта над очите си на Майка Тъма, за да може да види моя дар.
— Консорт, не знам как да направя това.
— Само защото никога не сте го опитвали. Погледнете ме и разтворете в душата си вратата на вярата.
И изведнъж Емрал усети как някакво призрачно присъствие се вля в тялото ѝ, размърда се, все едно се е озовало в неудобна плът, а когато погледна лорд Драконъс, последва внезапен прилив от противоречиви чувства. Почувства радостта на Майка Тъма от това, че вижда отново любимия си, и облекчението ѝ, а сред всичко това имаше някакъв дълбок трепет. Емрал се помъчи да се предаде напълно на богинята си, тъй че Майка Тъма да може да говори чрез нея, но нещо възпираше усилията ѝ. Усети желанието на Майка Тъма да заговори на Драконъс, грубо и тежко като юмрук, и блъскаше по някаква вътрешна врата — врата, която оставаше заключена — и както богинята я буташе от едната страна, така и Емрал дърпаше от другата. Усилията им бяха безуспешни и за Майка Тъма остана само гледката с нейния любим.
Той вече беше захвърлил наметалото си и в ръцете му имаше нещо, загърнато в дланите му като скъпоценно цвете, но единственото, което Емрал — и Майка Тъма чрез нея — можеше да види, беше нещо като шепа горска пръст. Драконъс се взря в очите на Емрал и заговори:
— Възлюбена, с този дар ти предлагам освещаването на тази Цитадела и я превръщам в истински храм. Ти бе приела Нощта, ала владееше само скромен къс от силата ѝ. — Помълча за миг, след което продължи: — Тук се води война на сили — в каменните стени и в каменния под. Изглежда, че наистина се връщам навреме. Чрез този дар всяко предизвикателство е прогонено оттук. Връчвам на теб и на всички Чеда на Нощта този Терондай.
И той пусна нещото, което държеше.
То падна леко, като сгънат пергамент, и за миг остана да лежи неподвижно на покрития с плочи под. А след това започна да се разгъва и да отпраща коси лъчи по повърхността на плочите и тези лъчи бяха черни като оникс, а шарката, която оформяха, сякаш потъваше в похабения от времето мрамор и го зацапваше невъзвратимо.
Емрал усети нарастващ ужас вътре в себе си, ужас, идващ от Майка Тъма.
Шарката продължаваше да се разгъва, разпростря се по целия под. Имаше двайсет и осем лъча, като върхове на черна звезда, с огромен многоъгълник в центъра. Драконъс стоеше в него. На лицето му се четеше гордост, но имаше и някаква уязвимост в очите му.
— Възлюбена — каза той, — от земите на Азатанаи се завърнах при теб по Пътя на Нощта. Препусках през селението на Тъмата. — Посочи фигурата, която вече обхващаше цялата зала. — Вече не е нужно да се пресягаш, любима. Донесох Нощта тук и ти предлагам, още веднъж, съвършената ѝ прегръдка. Това е дар на любов. Как другояче да го осветим?
Емрал усещаше богинята си — присъствие, изтръпнало от ужас.
— Възлюбена — каза Драконъс, — давам ти Портала на Куралд Галайн.
Шарката лумна. Разцъфна мрак.
И богинята побягна.
В Залата на Нощта Гризин Фарл стоеше пред Майка Тъма и гледаше как става все по-безтелесна. Разгръщащата се Нощ бързо обхващаше Цитаделата, изливаше се от Терондай и завземаше всяка стая, плъзваше като погибел по всеки коридор. Поглъщаше светлината на светилници, свещи и фенери. Отнемаше яркостта от пламъци и жар във всяко огнище.
Усети, когато тъмнината се изсипа извън стените на Цитаделата и потече като порой по вътрешния двор. Щом стигна до повърхността на реката, Гризин потръпна от труса, който прониза водата, и чу в ума си окаяния вой на речния бог, докато мракът прекършваше преградата и се изливаше в дълбините. Този вой премина в смъртен вик и след това затихна. И реката потече в Нощта.
Тъмнината бързо се разпростря из цял Карканас.
— Чудехте се на присъствието ми тук — заговори той на богинята, седяща на трона. — Чудехте се за моята роля. Не можех да ви позволя да проговорите. Тишината се нуждаеше от… защита. Простете ми. — Вдигна ръка към нея. — Ще намерите силата да устоите на притеглянето ѝ. Тази сила ще дойде от преклонение и от любов. Но най-вече ще дойде от равновесието, което очаква всички нас. Уви, постигането на това равновесие, така отдавна закъсняло, ще е трудно.
— Какво равновесие? — попита тя с глас, станал хриплив от писъците ѝ на отрицание, от безпомощните ѝ викове против онова, което правеше любимият ѝ. Против онова, което вече бе направил.
— Всички сили са подредени в противопоставяне, Майко Тъма. Тъкмо това напрежение втъкава нишките на съществуването. Дори Бездната съществува в отговор на нещо — на нас. На вас, на мен и всяко друго разумно същество на този и на всеки друг свят. Да говоря ли за богове и за тяхното господство над по-низши същества? Няма. Такава йерархия не означава много. Всички ние трябва да стоим от тази страна на Бездната и да правим каквото можем от думи и мечти, от страсти и амбиции. Боговете са извисени само в дързостта на своите спорове.