Спинок се надигна бавно, изненадан, че не си е счупил нищо. Но целият беше в кръв. Конят му също се изправи, треперещ и оплискан в червено от раните си. От двете му страни се появиха други Стражи, залитаха по пометените от вятъра треви. Видя Калат Хустаин, свил едната си ръка до гърдите, явно счупена между рамото и лакътя, а лицето му беше раздрано като от ястребови нокти.
Замаян, Спинок погледна нагоре. Зърна далече на юг малко петно — последния видим в небето дракон.
„Девет. Той каза девет.“
Ендест Силан чу тропота на копита по пътя зад себе си и свърна в плиткия изкоп, та ездачът да го подмине. Придърпа по-плътно наметалото около себе си и вдигна качулката, за да забули очите си в сянка.
Преди три дни се беше събудил в стаята на историка и видя, че дланите му са с превръзки, които попиваха сълзящата от тях кръв.
Това събуди в него смътното чувство за измяна предвид обещанието на Райз Херат, че ще остане при него, но щом излезе в пълния с паникьосани слуги коридор и научи за ужасяващото проявление на мрак в двора, преглътна разочарованието си.
Знаменателното завръщане на Консорта бе отекнало из Цитаделата, а чародействата този ден, изглежда, изобщо не бяха свършили. Беше усетил пробуждането на Нощта и бе побягнал като дете от тъмния порой, завладял най-напред Цитаделата, а след това — цял Карканас.
Без да вземе нищо, беше тръгнал по крайречния път. Преспиваше в запустели, оцелели от погрома колиби. Нямаше почти никакви хора, а малцината, на които се натъкваше, страняха от него. Той също не беше склонен да заговори някого от тях, колкото и да беше гладен. Подминаваха го с крадливи погледи като подивели псета и самите те изглеждаха прегладнели. Трудно му беше да проумее колко бързо Куралд Галайн е потънал в разпад. Докато вървеше, често усещаше, че плаче.
Превръзките на ръцете му бяха станали мръсни, всяка нощ подгизваха от кръв, а през деня изсъхваха и почерняваха. Но вече вървеше далече от чародейния мрак и в безмълвието на леса с изгорелите му участъци и овъглени поляни бе намерил някакъв покой, изпълнен с умора и самота. Реката вляво от него сякаш напираше към пътя. Беше започнал това пътуване, без изобщо да знае накъде отива, но вече осъзнаваше, че това незнание е заблуда.
За него вече имаше само едно място и той неумолимо се приближаваше към него.
Ездачът го настигна и Ендест чу как животното забави ход. Не изпитваше никаква охота за разговор и изобщо не го интересуваше кой е непознатият, но когато той заговори, гласът се оказа познат.
— Ако си тръгнал към поклонничество, явно си тръгнал по грешен път.
Ендест спря, обърна се и го погледна. После се поклони.
— Милорд, не мога да кажа дали този път е на богинята. Но май наистина съм тръгнал на поклонничество, макар че не го знаех, докато не го казахте.
— Грохнал си от пътуването, жрецо — каза лорд Аномандър.
— Ако постя, милорд, не е по мой избор.
— Няма да те задържам — рече Аномандър. Извади от дисагите кожена торба и я хвърли на Ендест. — Хапни, жрецо. Можеш да ядеш и докато вървиш.
— Благодаря, милорд.
В торбата имаше хляб, сирене и сушено месо. Ендест почна да яде, трепереше целият.
Аномандър като че ли нямаше нищо против да язди до него.
— Пребродих тази гора — рече той — и не намерих нищо, което да успокои съвестта ми. Птича песен не стига до мен, малките животинки, пощадени от равнодушието ни, също не шумолят в листата нощем.
— Нищите на кралството, милорд, имат само едно спасение от всякаква заплаха, и то е да бягат.
Аномандър изсумтя и отвърна:
— Не се бях сещал да включа горските животни, че и птиците, като поданици на владението. Не че можем да им заповядваме.
— Но животецът им, милорд, все пак тръпне на олтарите ни. Ако не им заповядваме с примка и стрела, говорим им достатъчно красноречиво с огън и дим.
— Ще смъкнеш ли качулката си, жрецо, за да мога да те видя?
— Простете, милорд, но ви моля за снизхождение. Не знам дали ме чака наказание, но това пътуване е трудно за мен и не бих го споделил поради страх от егоистични мотиви.
— Значи избираш да вървиш сам и да останеш непознат. — Лорд Аномандър въздъхна. — Завиждам ти за привилегията. Знаеш ли крайната си цел?
— Мисля, че да, милорд.
— На този път ли е?
— Малко встрани.
Нещо се промени в гласа на Първия син, когато попита:
— И близо ли е?
— Не е далече, милорд.
— Ако опиша търсенето си като спирала — каза Аномандър, — сега се приближавам до мястото, където вярвам, че тя свършва. Мисля, жрецо, че отиваме при един и същи олтар. Ще направиш ли от него светилище?