Въпросът изненада Ендест. Той затвори торбата с разтреперани пръсти и я върна на Аномандър с благодарен поклон.
— Не ми беше хрумвало такова нещо, милорд.
— Ръцете ти наранени ли са?
— Не повече от душата ми, милорд.
— Млад си. Послушник?
— Да.
Продължиха мълчаливо. Стигнаха до пътеката към имението на Андарист, с изгоряла трева от двете страни и голите като скелет останки на изгоряло от пожара дърво.
— Не мисля — каза Аномандър, — че бих приел с радост едно освещаване там, послушнико, дори да можеше да го дадеш. А ти не можеш. Единствената свята вещ в развалините пред нас е един изваян от азатанай камък на домашното огнище, а се боя, че ще стигна до него и ще го намеря счупен.
— Счупен ли, милорд?
— Също така се боя — продължи Аномандър, — че няма да намеря брат си там, а не мога да се сетя за никое друго убежище, което би могъл да потърси. Казаха ми, че е избрал дивата пустош за своята скръб, а не мога да се сетя за по-голяма пустош от къщата, където умря любовта му.
Ендест се поколеба, след това си пое дълбоко дъх. Оставаха само десетина крачки до пътеката.
— Лорд Аномандър — каза той и спря, с наведена глава. — Майка Тъма я благослови.
— Коя?
— Девицата. Енесдия от дома Инис, милорд. В очите на нашата богиня онова дете сега е Висша жрица.
Гласът на Аномандър изведнъж стана твърд като желязо.
— Благословила е труп?
— Милорд, може ли да попитам къде са погребани останките ѝ?
— Под камъните на пода, жрецо, на прага на къщата. Брат ми настоя и щеше да разкърти камъните с голи ръце, ако не го бяхме сдържали. За жалост имаше доста припряност в това разкопаване. Баща ѝ лежи под земята при входа, а до него е тялото на заложника Крил Дурав. Домашните мечове лежат в кръг около къщата. Жрецо, Майка Тъма никога не е искала душите на мъртвите.
— Не мога да кажа, че вече ги иска, милорд.
— Какво те доведе тук?
— Видения — отвърна Ендест. — Сънища. — Вдигна ръце. — Аз… нося нейната кръв.
Изричането на тези думи отприщи мъката на Ендест и той падна разплакан на колене. Болката го заля на вълни, черни като най-черната нощ, и той чу собствения си глас, накъсан и хлипащ.
А след това лорд Аномандър беше до Ендест, коленичил и с ръка около раменете му. Когато заговори, сякаш не говореше на него.
— Защо прави тя това? Колко рани ще ни накара да носим? Няма да го приема. Майко, щом искаш да споделим твоята вина, погледни към мен. Ще я поема върху себе си и ще я позная като своя добра спътница. Но ти караш всички свои деца да носят бремето на твоето наследство. — Засмя се горчиво. — А какво окаяно семейство сме!
Помогна на Ендест да се изправи и каза:
— Опри се на мен, жрецо. Тези последни стъпки ще направим заедно. Ще отпуснеш ръце на черните камъни, белязали нейния гроб, и ще оставиш петната на нейната кръв. Висша жрица ще бъде, да. Майката знае, тя бе използвана като такава.
Горчивината на тези думи покърти Ендест и колкото и извратено да беше, той извлече от тях сила и подновена крепкост.
Заедно закрачиха по черния път.
А после Ендест видя полукръга от ниски могили прясно натрупана пръст. Видя фасадата на къщата и входа, зеещ без врата. Видя могилата с гробовете на лорд Джаен и Крил Дурав. Всичко това вече беше виждал в сънищата си. Приближиха се смълчани.
Кръв потече отново от дланите на Ендест и закапа силно, щом стигнаха до входа на къщата.
Лорд Аномандър спря и каза:
— Някой чака вътре.
Камъните на пода зад прага бяха разкъртени, неравни и зацапани с пръст, с отпечатъци на длани по тях. Като видя това, Ендест отново спря и промълви:
— В сънищата ми тя все още умираше.
— Боя се, че истината за това е у всички нас — каза Аномандър. Подмина го и пристъпи вътре. — Андарист? Дойдох, за да се откажа от мъстта…
Но онзи, който се надигна от камъка на домашното огнище, не беше Андарист. Беше огромен мъж с наметало от козина.
Ендест стоеше и гледаше, а кръвта от дланите му капеше по камъните на гроба на Енесдия.
Лорд Аномандър закрачи напред и спря пред непознатия.
— Камъкът на огнището? — попита Първият син.
— Изтерзан — отвърна с дълбок глас мъжът. — С доверието е злоупотребено и петната кръв не могат да бъдат отмити от всичко, сполетяло това място.
— Тогава… защо си дошъл?
— Обвързани сме, Първи сине. Чаках те.
— Защо?
— За да защитя своя дар.
— Да защитиш? От мен? Няма да наруша това доверие — въпреки всичко, което Андарист ми отрича. Ще го намеря. Ще поправя това.