— Боя се, че не можеш, Аномандър. Но знам, че ще се опиташ.
— Стой тогава тук, азатанай, до смъртта на сетния ден! Защитавай тази подигравка на благодат, така съвършено изваяна от ръцете ти!
— Обвързани сме — повтори азатанаят, без изобщо да се смути от изблика на Аномандър. — По пътя си тепърва ще ме намираш до себе си.
— За жалост.
Огромният мъж повдигна рамене.
— Вече споделяме нещо.
Аномандър поклати глава.
— Не си ми приятел, Каладън Бруд. И никога няма да бъдеш. Не мога дори да съм сигурен дали твоят дар не е проклятието в сърцевината на всичко, което се случи тук.
— И аз, Аномандър. Друго нещо споделяме.
Ръката на Първия син се стегна на дръжката на меча му.
Но азатанаят поклати глава.
— Не е сега времето, Аномандър, да вадиш това оръжие, и не е мястото тук. Виждам жрец зад тебе. Виждам в дланите му силата на Майка Тъма и кръвта, която пуска тя сега, и с това сделката на вярата е сключена.
— Не разбирам…
— Лорд Аномандър, тя вече има силата на азатанай. Тази сила е родена от кръв и в раждането на бог или богиня точно тази същност трябва да бъде отдадена първа. А вие, които ще бъдете нейни чеда, ще отдавате своята в отговор. И с това Мракът е изкован.
— Не съм сключвал такава сделка — отсече Аномандър.
— Вярата не се интересува от сделки, Първи сине.
— Тя не ми е оставила нищо!
— Оставила те е на мира. Направи от свободата си каквото поискаш, Аномандър. Направи с нея каквото трябва.
— Бих сложил край на тази гражданска война!
— Тогава го сложи. — Каладън Бруд пристъпи към него. — Ако помолиш, лорд Аномандър, ще ти покажа как.
Аномандър видимо се поколеба. Погледна през рамо към Ендест, но жрецът бързо наведе очи и видя, че надгробните камъни са станали пурпурни. Изведнъж се почувства слаб, смъкна се на колене и се хлъзна по тях.
А после чу, сякаш от много далече, как лорд Аномандър попита:
— Каладън, ако поискам това от теб… да ми покажеш как… ще има ли мир?
А азатанаят отвърна:
— Ще има мир.
Аратан стоеше до прозореца на най-високата кула след тъй наречената Кула на омразата. Утринната слънчева светлина го обливаше.
Чу как зад него Коря се надигна в леглото.
— Какво има? — попита тя.
— Извинявай, че наруших така съня ти — каза той.
— За първи път ми се случва, Аратан. Млад мъж да нахлуе в стаята ми, без дори да почука на вратата и без да забележи, че съм гола! О, не! Вместо това тича до прозореца и стои там.
Той я погледна през рамо.
— Какво толкова има навън? — попита тя. — Само една огромна равнина и срутени кули. Виж ни. — Стана от леглото и загърна със завивката стройното си тяло. — Живеем в пустош, с един окаян джагът за компания и мрачна гледка във всички посоки. Не ме ли намираш за привлекателна поне?
Той я изгледа, после каза:
— Дори за много привлекателна. Но не ти вярвам. Моля те, не го казах като обида.
— Нима? Много има да се учиш.
Той пак се обърна към прозореца.
— Какво толкова те очарова в тази гледка? — попита тя.
— Тази сутрин Готос ме събуди със загадъчни думи.
— Е, нищо ново, нали?
Аратан сви рамене.
— Но загадката получи отговор.
Чу стъпките ѝ, а след това тя застана до него. Погледна равнината навън и ахна.
След дълго мълчание отрони:
— Какво ти каза Господарят на Хейт, Аратан?
— Каза: „Той е такъв глупак, че се боя, че сърцето ми ще се пръсне.“
— Това ли ти каза?
Аратан само кимна.
— Хаут казва… че вече има портал.
— Път към селението на мъртвите, да. Гуглата е решил да го вземе.
— За да води невъзможната си война. — Коря въздъхна. — О, Аратан, как може да не ти се пръсне сърцето, като видиш това?
Стояха един до друг, загледани над равнина, където в отговор на зова на Качулатия се бяха събрали хиляди. „Не, не хиляди. Десетки хиляди. Джагът, Тел Акаи, Бягащи псета… изгубени души, скърбящи души, всички до една. И идват още.
О, Качулати, знаеше ли го? Могъл ли си дори да си представиш такъв отговор?“
— И Готос не каза нищо повече?
Аратан поклати глава. „Но когато го намерих отново, седнал на стола си, видях, че плаче. Децата лесно се разплакват. Но плачът на старците е различен. Може да разбие един детски свят, както нищо друго не може. А тази сутрин аз отново съм дете.“
— Не — отвърна той. — Нищо повече.
Не бях сред тях, Фишер кел Тат. Съжалявам. Той вдигна знаме на скръб, но в онзи критичен момент лорд Аномандър не бе готов да го види. Бяха много далече. Бяха пленени в собствения си живот. Твърде много и твърде жестоки бяха потребностите, които ги изтезаваха.