Годините същата реакция, щом го видеха, го беше накарала да повярва, че е неописуемо грозен, убеждение, заради което бе придобил навика да крие лицето си с ръце, и скоро целувката на собствените му пръсти се бе превърнала в единственото му осезаемо утешение. Вече не мислеше, че е грозен. Просто… невзрачен, незаслужаващ да бъде забелязван от когото и да е.
Макар никой да не говореше за майка му, Аратан знаеше, че тя му е дала името. Предпочитанията на баща му бяха много по-жестоки. Самоубеждаваше се, че помни майката на сестрите си — мрачна едра жена със странно лице, която или беше умряла, или си беше заминала скоро след като бе отбила тризначките, които бе родила, но едно по-късно подхвърляне от страна на учителя Сагандер намекваше, че жената, която е запомнил, е била дойка, вещица от Бягащите псета, които живееха оттатък Самотната обител. Все пак предпочиташе да мисли за нея като за майката на момичетата, твърде добра, за да им даде имената, които имаха сега — имена, които според Аратан тегнеха на всяка от сестрите като проклятие.
Енви. Спайт. Малис. Завист. Яд. Злост. Те си оставаха редките посетители в самотния му живот. Плашливи като птици, зърнати с крайчеца на окото. Шепнещи иззад ъгли по коридорите и зад врати, покрай които минаваше. Явно намираха в него повод за голямо забавление.
Вече в първата година на пълнолетието си, Аратан се възприемаше като затворник или може би заложник в традиционното обвързване чрез съюзи между Великите домове и Крепости. Не беше от семейството на Драконъс. Макар да не бяха полагани никакви усилия да се скрие родословието му, самото безразличие към тази подробност подчертаваше колко е несъществена. Семето се изливаше където може, но един баща трябваше да погледне детето в очите, за да го признае за свое. А това Драконъс нямаше да направи. Освен това в него имаше малко от кръвта на Тайст — нямаше гладката кожа или високия ръст, а очите му, макар и тъмни, бяха лишени от онази променчива чувственост, присъща на чистокръвните. В тези подробности беше същият като сестрите си. Къде беше кръвта на баща им тогава?
„Крие се. Крие се някак дълбоко в нас.“
Драконъс нямаше да го признае, но това не беше повод за негодувание за Аратан. Мъж или жена, щом детството отминеше, човек трябваше да срещне света и да си отвори място в него, с воля, зависеща изцяло от собствените му възможности. А оформянето на този свят, неговата тежест и плътност, съответстваше на силата на тази воля. В това отношение обществото на Куралд Галайн представляваше истинска карта на талант и способност. Или поне така му повтаряше Сагандер, почти ежедневно.
Било в двора на Цитаделата или в селата на Окрайнините, не можеше да има никакво лицемерие. Невзрачните и неспособните нямаше къде да скрият недостатъците си. „Това е естествена справедливост, Аратан, и следователно във всяко отношение е по-висша от справедливостта на Форулкан, да речем, или на Джагът.“ Аратан нямаше никаква сериозна причина да вярва в обратното. Този свят, така убедено възприет от наставника му, беше единственият, който познаваше.
И все пак… се съмняваше.
Обути в сандали стъпала зашляпаха по витото стълбище зад него и Аратан се обърна, малко изненадан. От дълго време си бе присвоил тази кула, обявил се беше за господар на прашасалите ѝ паяжини, на сенките и ехото ѝ. Само тук можеше да е себе си, без никой да дърпа ръката му от устата или да му се подиграва за изгризаните пръсти. Никой не го навестяваше тук. Камбаните на къщата го призоваваха, когато предстояха уроци или хранене. Отброяваше дните и нощите си по приглушения им звук.
Стъпките се приближиха. Сърцето му се разтуптя и той смъкна ръката си от устата, избърса пръстите си в туниката и извърна лице към зейналата шахта на стълбището.
Фигурката, която изникна пред очите му, го стъписа. Беше една от сестрите му, най-малката — последната от утробата, — лицето ѝ зачервено от усилието на изкачването, задъхана. Тъмните ѝ очи се впиха в неговите.