Чу стъпки, вратата щракна, едното крило се открехна и Айвис видя Домашния учител, Сагандер. Старият схолар приличаше на човек, когото са уплашили и който все още се мъчи да превъзмогне страха. Погледна Айвис в очите и кимна.
— Капитане, господарят иска да ви види.
Само това и нищо повече. Сагандер го поведе по коридора. Вървеше все едно се бе състарил с шест години през последните няколко мига. При тази мисъл Айвис се укори. Много рядко виждаше учителя, понеже той спеше до късно сутринта и често последен си лягаше посред нощ — значи нямаше защо да си въобразява, че Сагандер е нещо повече от притеснен от ранната среща, а скованата походка може би беше разбираема и присъща за старостта толкова рано сутрин.
Айвис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пристъпи в залата.
Старото име на това помещение бе придобило ново значение, но кампаниите отпреди десетилетия бяха водени срещу външни врагове. Този път единственият враг бяха взаимно изключващите се амбиции на Крепостите и Великите домове. Ковачницата на господаря не беше нищо повече от разумна предпазна мярка напоследък. Освен това Драконъс бе Консорт на Майката Тъма и нямаше нищо необичайно в това да усилва попълнението на Домашните мечове, които вече отстъпваха по мощ само на гвардията на самата Майка Тъма. По разбираеми причини други Крепости не гледаха с голямо въодушевление на военното укрепване на Дома на Драконите.
Политиката по въпроса не представляваше особен интерес за Айвис. Неговата задача беше да обучи тази скромна армия.
Кръглата маса, господстваща в центъра на залата, беше издялана от ствола на три хиляди годишно черно дърво. Пръстените му представляваха червени и черни ивици под дебелата кехлибарена патина. Беше поставена в тази зала от основателката на дома преди петстотин години, за да ознаменува изключителния възход от Дребен дом до Велик. След внезапната ѝ смърт преди десет години осиновеният ѝ син Драконъс властваше над фамилните владения. И макар амбициите на Срила да бяха впечатляващи, не бяха нищо в сравнение с тези на избрания ѝ син.
По стените нямаше никакви портрети, а тежките вълнени завеси, небоядисани и груби, бяха само за топлина, както и дебелият килим под краката.
Драконъс закусваше — хляб и разредено вино. Около калаеното блюдо пред него бяха пръснати няколко свитъка.
След като Драконъс сякаш не забеляза влизането му, Айвис каза:
— Господарю.
— Докладвай за напредъка му, капитане.
Айвис едва се сдържа да не избърше отново чело. Знаел беше, че това предстои. Момчето беше навършило пълнолетие все пак.
— Притежава вродено умение, милорд, както се полага при такъв баща. Но още е слаб в ръцете — от онзи навик да си гризе ноктите възглавничките на пръстите му са станали меки и лесно се пукат.
— Усърден ли е?
Драконъс все още не го беше погледнал, зает с яденето си.
— В упражненията ли, милорд? Трудно е да се каже. Има някаква лекота в него. Колкото и да го натоварвам, дори да поставям най-добрите новобранци срещу него на пясъка, остава си… безразличен.
— А това разочарова ли те, капитане? — изсумтя Драконъс.
— За това, че все още не съм го изпитал истински, да, милорд. Нямам толкова много време за него, колкото би ми се искало, макар да разбирам нуждата от по-висше обучение. Все пак, като за млад фехтовач, лекотата му е възхитителна.
Най-сетне господарят му вдигна очи.
— Тъй ли? Виж ти. — Облегна се назад и избута остатъците от закуската си: натопени в разреденото вино парчета сух хляб. — Намери му приличен меч, някоя лека ризница, ръкавици, налакътници и наколенници. И шлем. После нареди на конюшните да му приготвят стабилен боен кон — знам, още не се е научил да язди кавалерийски кон, тъй че да гледат животното да не е своенравно.
Айвис примига.
— Милорд, всяко животно е своенравно под несигурен ездач.
Драконъс продължи все едно не го беше чул.
— Кобила според мен. Млада, жадна да се лепне за Каларас.
„Жадна ли? По-скоро ще е ужасена.“
Лицето на Айвис навярно бе издало отчасти мислите му, защото господарят му се усмихна.
— Мислиш ли, че не мога да командвам коня си? А, и един резервен с бойния. От по-бавните. Нека да е скопец.
„Няма да е връщане в Карканас значи.“
— Милорд, дълго пътуване ли ще е?
Драконъс стана и чак сега Айвис видя сенките под очите му.
— Да. — А сетне, сякаш в отговор на въпрос, който Айвис не беше изрекъл, добави: — И този път ще яздя със сина ми.
Малис го задърпа в коридора, водещ към Залата на кампаниите. Аратан я знаеше само по име. Нито веднъж не бе дръзнал да надникне в любимата стая на баща си. Дръпна се назад и сестра му се напрегна.