Погледна го сърдито — а след това изведнъж се отпусна и пусна китката му.
— Като подплашен заек си. Това ли мислиш, че иска да види той?
— Не знам какво иска да види — отвърна Аратан. — Как бих могъл да знам?
— Не видя ли, че Айвис Драното лице току-що излезе? Тръгна към оръжейния двор. Сигурно е докладвал за тебе. А сега татко чака. Да види лично.
— Драното лице ли?
— Заради белезите му…
— Не са белези — каза Аратан. — Това е от възрастта. Айвис Йертъст се е бил във Форулканската война. Гладували са при оттеглянето, всички. От това са бръчките на лицето му.
Тя го беше зяпнала все едно си е загубил ума.
— Какво мислиш, че ще стане, Аратан?
— С кое?
— Ако той не хареса каквото види.
Аратан сви рамене. Макар да бе толкова близо до баща им — трийсет крачки по широкия коридор и после вратата, — все още не можеше да почувства нищо. Въздухът не се беше променил, сякаш силата беше само илюзия. Тази мисъл го стъписа, но нямаше да се доближи до нея, още не. Не беше този моментът да види докъде води.
— Ще те убие — каза Малис.
Той се вгледа в лицето ѝ, долови веселия блясък в очите ѝ, много смътния намек за насмешлива усмивка.
— Имената не бива да са проклятие — промълви Аратан.
Тя посочи напред по коридора.
— Той чака. Сигурно никога повече няма да те видим, освен ако не идем зад кухнята — при улея, откъдето изхвърлят изрязаните кокали и черва. Късчета от тебе ще има на Вранската могила. Ще си запазя кичур от косата ти. Сплъстен. Няма дори да изплакна кръвта.
Промуши се покрай него и бързо се отдалечи.
„Драно лице е жестоко име. Чудно какво име са дали на мен.“
Впи очи във вратата и тръгна, стъпките му закънтяха. Баща му нямаше да го убие. Можеше да го е направил отдавна, а нямаше причини да го прави сега. Нито една от слабостите на Аратан не можеше да се отрази на баща му. Сагандер му го беше казвал многократно. Това не беше утаяване на сенки, защото слънчевата светлина, колкото и бледа или смътна да беше, не можеше изобщо да съзре обвързващите линии на кръвта, а в място на светлина не бяха изричани думи, които да твърдят обратното.
Стигна до вратата, поколеба се, избърса пръстите си и после почука с железния пръстен под бравата. Приглушен глас го подкани да влезе. Учуден, че не изпитва какъвто и да било страх, Аратан отвори вратата и пристъпи в залата.
Тежка миризма на лой бе първото нещо, което го удари, а след това светлината, рязка и ярка от източния прозорец, където капаците бяха отворени. Въздухът все още беше хладен, но бързо се стопляше със събуждането на деня. Остатъците от закуска на огромната маса му напомниха, че все още не е ял. Когато най-сетне вдигна поглед към баща си, видя, че тъмните му очи са се впили в него.
— Може би — заговори Драконъс — вярваш, че тя не те искаше. Живял си живот без никакви отговори на въпросите ти — но за това няма да се извинявам. Тя знаеше, че изборът ѝ ще те нарани. Мога да кажа, че нарани и нея също. Надявам се, че един ден ще разбереш това и че всъщност ще намериш в сърцето си сила да ѝ простиш.
Аратан не отвърна нищо, защото не можеше да измисли какво да каже. Гледаше как баща му се надига от стола си и едва сега — след като беше толкова близо до него — най-сетне усети силата, излъчваща се от Драконъс. Беше едновременно висок и едър, с воинска осанка, но в същото време у него имаше някакво изящество, което навярно бе по-впечатляващо от всичко останало.
— Това, което желаем в сърцата си, Аратан, и това, което трябва да бъде… е, прегръдката между двете е много рядка, толкова рядка, че едва ли изобщо ще я познаеш някога. Надживял си тази истина. Няма да ти давам никакви обещания. Не мога да кажа какво те очаква, но вече си в пълнолетие и е дошло времето сам да градиш живота си. — Помълча за миг, като продължаваше да оглежда Аратан; тъмните очи само веднъж пробягаха към ръцете му и Аратан с усилие се сдържа да не ги крие повече, остави ги изпънати отстрани, с тънките и дълги пръсти, увенчани с червено.
— Седни — нареди Драконъс.
Аратан се огледа, видя един стол с висок гръб до стената вляво от вратата и отиде до него. Изглеждаше древен, грохнал от старост. Беше направил лош избор — но единственият друг стол бе този, на който баща му беше седял на масата. След миг колебание седна колебливо.
— Признавам, от камък са по-добри — изсумтя баща му. — Нямам намерение да те взимам в Цитаделата, Аратан… и не, не срам диктува това решение. Напрежението в Куралд Галайн нараства. Ще трябва да положа свръхусилия, за да усмиря ощетените елементи сред Великите домове и Крепости, но положението ми е много по-несигурно, отколкото може би си мислиш. Дори сред Великите домове все още гледат на мен като на външен и с не малко недоверие. — Овладя се и го погледна накриво. — Но пък ти малко знаеш за всичко това, нали?