— Вие сте Консорт на Майка Тъма — каза Аратан.
— Знаеш ли какво означава това?
— Не, освен че ви е избрала да стоите до нея.
При тези думи очите на баща му леко се присвиха, но той само кимна.
— Решение, което, изглежда, ме е поставило между нея и знатните Крепости — всички от които носят титлите синове и дъщери на Майка Тъма.
— Синове и дъщери… но не по рождение?
Драконъс кимна.
— Обич? Или уверение в непоклатима вярност? С всеки претендент везните се колебаят.
— И аз ли съм такъв син за вас, милорд?
Въпросът явно завари Драконъс неподготвен. Очите му се впиха в лицето на Аратан.
— Не — отвърна той накрая, но без да обясни. — Не мога да гарантирам безопасността ти в Куралд Галайн — нито в самата Цитадела. Нито би могъл да очакваш някаква вярност от страна на Майка Тъма.
— Това го разбирам, милорд.
— Трябва да пътувам на запад и ти ще ме придружиш.
— Да, сър.
— Трябва да я оставя за известно време — знам риска много добре, — тъй че няма да имам търпение, ако се разколебаеш по пътя.
— Разбирам, господарю.
Драконъс помълча малко, сякаш преценяваше лекотата в отговора на Аратан. После каза:
— Сагандер ще ни придружи, за да продължи обучението ти. Само че се налага да ти възложа ти да се грижиш за него. Макар да е жадувал да посети азатанаите и джагътите през половината си живот, тази възможност като че ли идва малко твърде късно за него. Е, не вярвам да е толкова немощен, колкото си въобразява. Все едно, ти ще се грижиш за него.
— Разбирам. Милорд, а учителят по оръжия Айвис…
— Не. Той е нужен другаде. Портален сержант Раскан и четирима Погранични мечове ще ни пазят. Това няма да е ленива разходка. Ще яздим бързо, с резервни коне. Пустошта Барет е негостоприемна през всички сезони.
— Кога тръгваме, господарю?
— Вдругиден.
— Милорд, смятате ли да ме оставите при азатанаите?
Драконъс беше отишъл до отворения прозорец.
— Възможно е — каза той, загледан към нещо на двора, — да повярваш, че не те искам, Аратан.
— Не е нужно да се извинявате, милорд.
— Знам. Сега иди при Сагандер и му помогни да стегне багажа си.
— Да, господарю.
Аратан стана, поклони се зад гърба на баща си и напусна залата.
Краката му се огъваха от слабост. Не се беше държал добре. Не и в тази своя първа истинска среща с баща си. Беше изглеждал глупаво, наивно, разочароващо за мъжа, който го беше създал. Навярно това бяха неща, които всички синове изпитваха пред бащите си. Но времето или се движи напред, или изобщо не се движи. Тъй че той вече не можеше да направи нищо, за да промени станалото.
Сагандер често говореше за надграждане над вече станалото и че човек трябва да има това наум във всеки момент, при всеки свой избор, вече направен или предстоящ. „Дори грешките предлагат парчетии, от които да надграждаш“, каза си Аратан. Можеше да надгражда от счупени пръчки и натрошени кости, ако потрябва. Такива градежи навярно щяха да се окажат слаби, но пък и той имаше малко тежест, която да крепят. Беше копеле, с непозната майка, а баща му го отпращаше.
„Ледът е тънък. Трудно е да намериш опора. Опасно е да се върви тук.“
Сагандер добре помнеше деня, в който момчето едва не се удави. Всеки път, щом останеше с твърде много въпроси в живота си, всеки път, щом загадките на света се струпваха около него, се замисляше за онзи лед. Разяден отдолу от мръсните газове, вдигащи се от гниещата говежда тор, разстлала се на дебел пласт тиня върху камъните на старата кариера под трийсетте разтега тъмна вода. След няколкото дни необичайна за сезона топлина, последвана от жесток студ, ледът бе изглеждал достатъчно здрав, ала очите бяха немощни да различат истина от лъжа. И макар момчето да беше стъпило само̀ на хлъзгавата му повърхност, Сагандер можеше да усети измамата под собствените си крака — не под краката на Аратан в онази ясна мразовита утрин, а под собствените си. И можеше да чуе пращенето, а сетне и ужасния пукот, и всеки миг щеше да залитне и да запропада надолу, докато светът под него се продънваше.
Беше нелепо. Трябваше да е въодушевен. Предстоеше му, вече в заника на живота му, пътуване при азатанаите, че и отвъд тях, чак до владенията на Джагът. Там, където въпросите му щяха да намерят отговори, където загадките щяха да се прояснят, всички истини да се разкрият и мир да се утаи над душата му. И все пак всеки път щом мислите му се плъзнеха натам, към онази предстояща благословия на познанието, се сещаше за леда. И го обземаше страх, докато чакаше да чуе пукота.