Шест стройни черни свещи се издигнаха от скритите си гнезда зад цветята. Пламъчетата им трептяха и блещукаха.
Заработи втора помпа. Докато кръвта му изтичаше от едната страна на тялото му, дясната му китка бе също пробита, задържана, в нея бе вкарана игла и втората помпа започна да влива формалин.
Тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза, тласък, пауза.
Ковчегът се раздвижи.
Мъничкият мотор бръмчеше и пъшкаше. Помещението от двете му страни се задвижи. Мъничките колела се завъртяха. Нямаше нужда от придружители. Цветята се поклащаха, докато ковчегът плавно излизаше на терасата под ясното синьо небе.
Тласък, пауза. Тласък, пауза.
— Ричард Брейлинг ще ни липсва…
Омайваща тиха музика.
Тласък, пауза.
— Ах, сладка тайна на живота… — Пеене.
— Брейлинг, гастрономът…
— Ах, най-сетне я постигнах, великата тайна…
Побеляващите като сварени яйца очи се взираха, взираха в мъничката картичка на ръба на полезрението му.
ПРОСТО ПОСТАВЕТЕ ТЯЛОТО В КОВЧЕГА И ЩЕ ЗАЗВУЧИ МУЗИКА.
Над него се поклащаше дърво. Ковчегът се движеше плавно през градината, зад някакви храсти, носеше гласа и музиката със себе си.
— Дойде мигът да предадем останките от този човек на земята…
Малки блестящи лопати изскочиха от страните на ковчега.
Започнаха да копаят.
Видя как лопатите хвърлят пръст. Ковчегът започна да потъва. Подскочи, спря, потъна, подскочи и спря, потъна, подскочи и отново спря.
Тласък, пауза, тласък, пауза. Тласък, пауза, туп, тласък, пауза.
— Пръст при пръстта, прах при прахта…
Цветята се тресяха и люлееха. Ковчегът бе дълбоко в земята. Музиката продължаваше да свири.
Последното, което видя Ричард Брейлинг, бе как ръцете-лопати на Икономичния ковчег на Брейлинг се протягат нагоре и придърпват пръстта.
— Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг, Ричард Брейлинг…
Записът бе започнал да прескача.
Никой не възрази. Никой не чуваше.