— Голям дявол, голям дявол, ама ще падне той на мушка, ще падне… Аллах си знае работата — мърмореше Кара Ибраим, като смучеше цигарата и неспокойно местеше погледа си по насрещните скали. От ума му не излизаше снощният сън. Беше сънувал, че уби козела с един изстрел под плешката, а козелът, паднал по гръб, го гледаше с жълтите си противни очи и му говореше нещо с човешки глас.
Изведнъж Кара Ибраим трепна, мършавото му лице, обрасло с жълтеникава брада, просия и в очите му блесна радост. Козелът беше там, до самия ръб на една чука, и грееше гърба си на слънце. Кара Ибраим го забеляза по лъскавината — козелът бе мръднал, гърбът му лъсна и го издаде.
Кара Ибраим продължи да пуши, докато цигарата не опари тънките му бледи устни. Погледът му обходи всяка гънка насреща: чертаеше пътя, по който щеше да издебне козела, стъпка по стъпка. Умът на Кара Ибраим работеше бързо, но спокойно. Да стреля оттук — нямаше смисъл, — разстоянието беше най-малко петстотин метра: нямаше да улучи, макар че маузерата биеше и по-далече. Да върви все от тая страна, докато се изравни с козела, беше глупаво — козелът веднага щеше да го забележи. Оставаше само един начин — да се върне назад, да мине отвъд през реката и като обиколи издалеч, да го издебне от насрещната страна. Тоя начин бе добър, но той имаше и една лоша страна вятърът щеше да духа в гърба на Кара Ибраим и хитрият козел можеше да го подуши. Кара Ибраим реши да върви не по посока на вятъра, а напреки, като пресече скалите по най-трудната, но затова пък най-удобна за дебнене посока.
„Е, аллах да помага“ — реши той и като взе пушката, смъкна се в реката, прегази я и се измокри, но не обърна никакво внимание на това. После Кара Ибраим започна да се изкачва бавно из скалите. Трябваше да върви тихо, да стъпва на сигурно място и да не свлича под краката си камъни. Той бе скитал навред из Джендема, но и наум не му бе идвало, че някога ще се катери из тия скали, защото те изглеждаха недостъпни. Кара Ибраим пълзеше на четири с котките на цървулите си, а понякога, когато се наложеше да мине над пропаст, разперваше ръце, обграбчваше студената скала и сантиметър по сантиметър се придвижваше напред. Така той измина половината от разстоянието, което го отделяше от козела. Най-сетне според предвиждането му беше се приближил на изстрел. Козелът не беше далече — разделяше ги само тесен, ръбест, нащърбен гребен и стига да се изкачеше там, Кара Ибраим щеше да го види. Кара Ибраим чакаше тоя миг със страст, чакаше го и със страх. Не се знаеше дали козелът не го е усетил. Без пъшкане и без звук Кара Ибраим пропълзя като котка по гребена, намери най-ниската му точка, от която можеше да подаде глава, и като задържаше дишането си и усещаше тръпки по снагата си, надникна. Козелът си стоеше на ръба на чуката, на стотина метра оттук. Беше легнал между два камъка, тъй че се виждаше само средата от тялото му и главата му с черните, извити назад рога.
Сърцето на Кара Ибраим блъсна като чук, кръвта му радостно кипна, а в очите му светна хищна радост. „Аллах си знае работата“ — помисли си той и като провря само тънкото дуло на маузерата през една чупка на гребена, започна да се прицелва. Той насочи най-напред острата мушка в главата на козела, но се поколеба. Главата представляваше малка цел, можеше да не я улучи, по-добре беше да вземе тялото. Кара Ибраим внимателно намести върху изравнената с ушите на мерника мушка светлокафявото петно, което ясно се виждаше между двата камъка, пое си дъх и тежката маузера, като блъсна рамото му, подскочи нагоре. Вятърът на часа удави изстрела някъде из ждрелото. Козелът подскочи, късата козина на гърба му се развя и задницата му се вдигна в шеметен бяг. Кара Ибраим не вярваше на очите си.
Той се прехвърли през гребена и отиде на мястото, където допреди малко лежеше козелът. На десетина метра по-нататък скалата беше опръскана с кръв.
— Сънят не може да ме излъже — прошепна Кара Ибраим и стръвно заследи кървавата диря. Тя водеше полегато към една пропаст. Мястото беше усойничаво и мрачно, скалите се спущаха почти отвесно към реката и само към средата, където се образуваше дълбока хлътнина, прилична на грамадно счупено гърне, имаше тясна и равна ивица. Долу, под скалите, синееше урва и тук-там като зелени петънца се виждаше клек. Кара Ибраим достигна пропастта и видя, че кървавата следа продължава към другия край. Той знаеше, че зад тая пропаст скалите се смъкват в дълбока като кратер падина, в дъното на която блестеше езеро. Ако се съдеше по кървавите следи, раненият козел не можеше да отиде по-далече от езерото и тъй като наоколо беше голо, Кара Ибраим щеше да го намери лесно. Оставаше да се мине през пропастта.