Ф. Пол Уилсън
Кожите
Приключих 1989-та създавайки единствения политически коректен разказ, който някога съм писал. Осъзнах, че „Кожите“ се основава на една тенденциозна идея, но въпреки това го написах. Той е породен от същата ценностна система, която е залегнала в изключително некоректния „Боклуджийски кофи“ (в Soft & Others)
„Откъде черпиш идеи?“. Подобен въпрос бива задаван на всички ни. Мога да ви разкажа за мига, в който се зароди този разказ. Това бе в деня, в който разгърнах един от броевете на „Ролинг Стоун“ и видях приложението, поместено от една от природозащитните организации. Представляваше някакво животно (мисля, че беше лисица), хванала се в един от ония капани с челюстите. Няколко поредни снимки показваха как един човек се приближава към нея и премазва гърлото й с крак. Небрежната бруталност на това ме погнуси и отблъсна. Трябваше да изкажа своето мнение по някакъв начин. И тъй като мое изразно средство са творбите ми, започнах да пиша.
Работното заглавие бе „Капани II“ и го завърших към края на декември. Знаех за съществуването на поне дузина антологии, които биха го взели, но исках нещо по-специално за този разказ. И тогава се сетих за едно писмо от Бил Мюнстер (да, това е истинското му име), който търсеше разказ за неговата поредица, издавана от „Фуутстепс Прес“. Предцених, че това ще бъде перфектното представяне на „Кожите“.
Бил се справи чудесно, като получи подкрепа от Джил Бауман с една прекрасна изтънчена илюстрация за корицата. Всички приходи, които спечелих от „Кожите“ — от изданието на „Фуутстепс“, преиздаването в „Най-доброто от новия хорър 2“ от Стийв Джоунс и Рамзей Кемпбъл, белгийската „Феникс“ и други антологии, от настоящия сборник и всички предстоящи преиздавания — отиват в „Приятели на животните“. Може да се замислите и самите вие да им изпратите някой друг чек. Те не са разни побърканяци — те са добри хора. Пишете им на адрес: „Friends of Animals“, P.O.Box 1244, Norwalk, CT 06856.
I
— Тате, страх ме е.
— Шшшт! — изсъска тате през рамо и продължи напред.
Гари потръпна в замръзналата предутринна мрачина и огледа заобикалящите го борове и храсталаци за хиляден път. Скоро щеше да навърши двайсет и знаеше, че не бива да е такъв пъзльо, но не можеше да се удържи. Това място никак не му харесваше.
— Ами ако ни хванат?
— Единствения начин да ни хванат, е ако продължиш да бърбориш, момче — каза тате. — Почти стигнахме. Нямаше да та взема с мен, само дето не мога да са справа с носенето! А сега млъкни!
Краката им затъваха в половининчовата покривка замръзнал зняг, който се стелеше по песъчливата почва. Гари стисна устни, сграбчи още по-силно луисвилската бухалка и последва тате в храсталака. Само дето това изобщо не му се нравеше. Не че не му доставяше удоволствие да ходи на лов и да залага капани. Харесваше му. Всъщност направо умираше от кеф. Но днес той и тате бяха навлезли в земите на Зеб Фостър. И на всички им беше ясно, че това е лошата новина.
Старият Фостър притежаваше хилди акри от Пайн Берънс в Джерси и не позволяваше на никой да ловува там. Беше „поставил“ табелки навсякъде из своя периметър. Фостърови открай време си бяха такива. Тате разправяше, че дядото на стария Фостър започнал тази глупост с „преминаването забранено“ и че явно цялата им рода щеше да се придържа към тъпата традиция до настъпването на Страшния съд. Тате не смяташе, че някой може да му забрани да влиза в която и да е част от Пустошта. Гари бе съгласен с него за почти всички останали места, с изключение на собствеността на стария Фостър.
Носеха се слухове… приказки за Дявола от Джърси, който обитавал тукашните гори, за хора, бракониерствали в земите на Фостър, които никой не е виждал оттогава. Изчезналите не бяха някакви си тъпанари от Нюарк или Трентън, дето редовно се губеха в Пайнс и обикаляха в кръг, докато умрат. Напротив, ставаше дума за опитни следотърсачи и ловци, като тате… и Гари.
Просто изчезнали.
— Тате, ами ако никога не излезем оттук? — Ненавиждаше тази плачлива нотка в гласа си и се опита да я прогони. — Ами ако нещо ни се нахвърли?
— Нищо няма да ни се нахвърли! Снощи не дойдох ли сам да залагам капани? Не се ли прибрах жив и здрав?
— Да де, ама…
— Да де, ама нищо! Фостърови добре са се погрижили за слуховете, които плашат хората поколения наред. Само дето мен не могат ме уплаши. Веднага познавам, кога някой дрънка врели-некипели, още щом го чуя.
— Далече ли е?
— Не. Веднага след оная височина. Целият район гъмжи от следи на еноти.
Гари забеляза, че пресичат стигащ до прасците гъсталак от мъртва растителност; изглеждаше така, все едно че е била потъмняла и сгърчена още преди зимните студове да я превърнат в съчки. Простираше се право напред, подобно на стрела сред недораслите борове от двете им страни.