— Не!
А Джейк… Джейк все още мърдаше, пълзеше към нея инч по инч с усуканите си ръце, счупени крака, повдигнал разбитата си глава, опитващ се да говори, все още стискайки елечето в едната си ръка, все още с твърдото намерение да й го подари.
По палтото като че ли пробягнаха вълни, като че започна да се движи от само себе си. Трябваше да се махне оттук!
Вратите! Шана се опита да се мушне в отвора, протягайки се към светлината, идваща откъм пустото фоайе. Можеше да се промъке ако…
Тя се подхлъзна върху кръвта, падна на едното си коляно, все още протягайки ръка, когато стоманените врати премазаха китката й. Шана чу как костите се размазват, а нагоре по ръката й се стрелна болка, каквато не бе изпитвала до момента. Искаше й се да крещи, но агонията й отне гласа. Опита се да се освободи, но нямаше измъкване, пробва да достигне лоста, но не й достигаше цял фут.
Нещо я докосна по крака. Джейк — или каквото бе останало от него, протягаше елечето към нея с едната си ръка, а с другата я галеше по голия крак с увити в козина пръсти. Тя започна да го рита, опита да му се изплъзне. Не биваше да му позволява да я приближи. Той искаше да я накара да облече елечето, щеше да опита да прави с нея разни неща. А тя бе чисто гола под палтото. Трябваше да се измъкне, да се измъкне от този капан, да направи всичко възможно, за да се измъкне!
Започна да гризе плътта на заклещената си китка, да я разкъсва, без да обръща внимание на усилилата се болка, на рукналата кръв. Това явно бе в реда на нещата, единственият възможен изход.
На свобода! Трябваше да се измъкне на свобода!
IV
Тази вечер на Хуанита хич не й вървеше. Тъкмо бе изтикала пазарската си количка, пълна с всичките й безценни принадлежности по една тясна улчика, търсейки безопасно място, където да се приюти за през нощта, някоя ниша или мрачен вход, скривалище, недостъпно за любопитни погледи и закътано от вятъра. Уличката си беше добра, с голям потенциал, само дето вече бе заета от някой много мръсен и много пиян. Тя продължи напред.
Студено. Тия дни студът наистина се усещаше. Не помнеше колко е стара, но знаеше че костите й проскърцват, че я боли гърбът и вече не носи на студ както едно време. Ако можеше да намери къде да си скрие количката, може би щеше да успее да се вмъкне в метрото за през нощта. Там долу винаги е по-топло. Само дето като излезе утре сутринта и вещите й може да ги няма.
Още по-малко й се щеше да я картотекират в някой приют. Дори и да е от ония, безопасните. Не й харесваше да я затварят, а веднъж като влезеш и не те пускат чак до сутринта. Искаше да може да идва и да си отива, когто тя си реши. Освен това, когато бе на закрито се объркваше и умът й не искаше да работи както трябва. Тя обичаше живота на открито. Тук мислеше най-ясно и тук възнамеряваше да си остане.
Когато зави зад ъгъла, забеляза проблясващите червени и сини светлини пред сградата, която помнеше че едно време беше склад, а сега вътре бяха направили апаратаменти. Също като някое дете, тя бе привлечена от ярките, красиви светлини и от желанието да разбере какво става.
Трябваше й малко време, за да се ориентира в обстановката. Хуанита не живееше с илюзии. Беше наясно, че хората не са особено склонни да обясняват каквото и да е на някой, който прилича на ходеща купчина парцали, но тя бе настоятелна и скоро успя да научи няколко версии за случилото се вътре. Всички бяха единодушни за едно: че става дума за жестоко двойно убийство в асансьора на сградата, на гола жена и полугол мъж. Оттам нататък се раздухваха какви ли не небивалици. Някои разправяха, че мъжът е бил одран жив, а жената е била облечена в кожата му, други твърдяха, че мъжът е отрязъл ръката на жената, трети пък се кълняха, че самата тя си я била прегризала.
Достатъчно. Потрепервайки, Хуанита им обърна гръб и затика количката си в друга посока. Бе изминала само няколко ярда, когато забеляза някакво помръдване в сенките на един от входовете. Не беше човек; беше прекалено ниско до земята. Приличаше на някакво животно, но бе прекалено голямо за плъх, дори и в град като Ню Йорк. Светлините на една линейка осветиха нещото и Хуанита се шашна при вида на гъстата му козина и освен това светлината като че ли танцуваше и блещукаше по повърхността му.
Тогава тя осъзна, че това е палто — кожено палто. Дори в мрака, можеше да предцени, че не е някаква боклучава имитация. Това беше истинско, синкаво, последен крясък на модата, наистина страхотно кожено палто. Сграбчи го и го вдигна на светлината. Майра! Въпреки, че бе тъмно, ясно се виждаше колко е красиво и как лъщи козината.