Тя се мушна в него. Палтото като че ли се отдръпна за един кратък миг, после се притисна към нея. Изведнъж тя се стопли. Наистина се стопли. Като че ли то излъчваше собствена топлина, като електрическо одеяло. Направо изсмука студа от костите й. Сигурно бяха минали столетия, откакто за последен път се бе почувствала толкова уютно. Насили се да го съблече и пак го разгледа на светлината.
Хуанита тъжно поклати глава. Не е на добре. Прекалено е хубаво. Ще се разходи един-два пъти наоколо с него, някой ще си помисли, че е богата и хубаво ще я натупа. Дали пък да не го продаде в някоя заложна къща. Да, ама сигурно е откраднато наскоро и ще я обвинят нея. Няма да издържи, ако пак я затворят. Въпреки всичко, срамота е. Такова хубаво палто, а тя не може да го носи.
И тогава й хрумна една идея. Намери една уличка, като онази предишната и постла палтото с козината надолу върху паважа. След което приклекна до него и започна да го търка в мръсотията. Покри го от горе до долу с кал. На практика изчисти единия край на уличката с палтото. После пак го вдигна на светлината.
Така бе по-добре. Много по-добре. Никой нямаше да си го познае и едва ли някой щеше да се опита да й го отнеме, във вида, в който го бе докарала. На нея какво й пукаше как изглежда? След като й вършеше работа, какво повече да иска. Тя отново се мушна в него и пак я обгърна онази топлина.
Усмихна се и почувства как вътърът свири между редките й зъби.
„Ей това се казва живот!“ — си помисли тя. Нищо не може да топли така, като го прави едно кожено палто. И в крайна сметка, за тези от нас, които живеят на открито, нали за това е козината?