Време беше да се връща в къщата. Стана и тръгна. Пътьом си взе луисвилската бухалка.
Тате хъркаше.
Гари го сръчка с бухалката и го повика по име. Собственият му глас му звучеше като много, много далечен.
— Тате! Събуди се, тате!
Най-накрая тате се размърва и отвори кървясалите си очи.
— Какво има момче? Какво искаш, да те вземат мътните?
Гари вдигна бухалката над главата си. Тате изпищя и вдигна ръце да се защити, точно като енотът тази сутирн. Гари замахна с цялата си сила и улучи тате по китката и над дясното хо, когато той опита да се претъркули. Тате изсумтя и замръзна, но Гари не изчака да види какво ще се случи. Замахна пак. И пак. И пак, като отброяваше. Ръцете му не знаеха умора. Явно кожите, които се бяха увили около тях, им придаваха сила. Дълго преди да стигне до четирийсет, главата и мозъкът на тате се бяха превърнали в огромно петно от стафидено желе, пръснато по възглавницата.
След това Гари се извърна и се отправи към вратата.
Когато се оказа обратно в хамбара, застана до сушилните и сведе поглед към покритата със съсиреци бухалка, която здраво беше стиснал в двете си ръце. Една малка част от него изкрещя някакво предупреждение, но останалата бе убедена, че всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е…
Изведнъж той завъртя китките и предмишиците си и стовари бухалката в лицето си. Политна назад и щеше да извика, ако гърлото му бе позволило. Носът и челото му агонизираха от болка! Само дето всичко беше наред…
Не! Всичко не беше наред! Това беше…
Удари се още веднъж и усети как дясната му скула хлътва. И пак, и пак. Следващите няколко удара размазаха носа му и му извадиха очите. Бе осляпял, но проклетта бухалка не спираше!
Падна заднешком на пода, но въпреки това продължида се удря по главата. Чу как черепът му се разцепва. И пак не успя да спре проклетата бухалка!
Ах, тази болка! Трябваше вече да е безчувствен още от първия удар, само дето все още беше в съзнание. Усещаше всеки удар!
Започна да се моли да умре, преди бухалката да го удари четирийсет пъти.
II
Никой не отвори на почукването му — къща, мъща, направо си бе коптор — така че Джейк Фелдман се запъти към хамбара. Студеният утринен въздух хладенееше върху неумолимо разширяващото се петно плешивина, което заемаше горната част от скалпа му; той загърна разкопчаното палто върху въздебелото си тяло и ускори крачка, доколкото позволяваше заледената, отъпкана пътека.
Стария Джеймсън бе казал, че са му паднали някакви превъзходни кожи. Кожи, с такова качество, че Джейк би платил за тях десетократно повече от стандартната цена, само и само да ги притежава. Само заради доброто си сърце и дългогодишните им бизнес взаимоотношения, щял да ги продаде на Джейк с отстъпка.
Да бе.
Само че искренният ентусиазъм на стария „боровец“ го бе заинтригувал. Джеймсън не си падаше да разправя врели-некипели. Може пък наистина да разполага с нещо уникално. А може и да не разполага.
„Дано да си струва“ — си помисли Джейк, докато отваряше вратата на хамбара. Нямаше време да гони вятъра из Боровата пустош на Джърси.
Отвътре го лъхна познатата миризма на засъхнала кръв. Не беше чак толкова изненадващо. Почнеш ли да изкупуваш пресни кожи от първа ръка и скоро свикваш с вонята. Друго го изненада — че е прекалено студено. Лампите бяха светнати, но печката не бе запалена. Кожите щяха да замръзнат, ако останат още малко при тази температура.
И тогава ги видя — всичките наредени, всичките прилежно опънати на сушилните. Козината блестеше, отразявайки проблясъци от опалесценцията на нажежените крушки над тях и от студения пламък на утринната светлина, която нахлуваше иззад гърба му през отворената врата. Бяха първокласни. Направо прекрасни!
Джейк Фелдман бе познавач. Бе изкарал почти четирийсет от своите петдесет и пет години в бизнеса, започвайки като дерач и пробивайки си път, докато не събра средства, за да отвори собствена фабрика. През всичките тези години не бе виждал кожи като тези.
Божичко, Джеймсън, къде ги намери и има ли още от тях, там, откъдето са тези?
Джейк се приближи към сушилните и докосна кожите. Не можа да се удържи. Нещо го подтикна да протегне пръсти. Толкова меки, толкова лъскави, така невероятно красиви. Джейк бе виждал, докосвал и от време на време дори драл най-добрите сибирски самурски кожи. Но те просто не можеха да се сравняват с тези. Тези бяха отвъд всякакви норми за оценка. Бяха красиви по начин, който бе малко плашещ, бяха почти… свръхестествени.