На Джейк страшно му се искаше да узнае, къде е успял да ги налови Джеймсън. Бе склонен да плати всякаква цена за редовна доставка на такива кожи. Само какви пари можеха да паднат от това!
Но засега разполагаше само с едно палто и нямаше намерение да го продава. Неее. Това сладурче щеше да послужи за изложбен експонат. С него „Фел Фърс“ щеше да си извоюва място на икономическата карта. Ще го представи на следващото международно изложение и ще взриви тълпата. Цялата кожарска промишленост ще заговори за Това Палто. А „Фел Фърс“ ще стане известна като компанията, която притежава Това Палто.
А бог му бе свидетел, че компанията се нуждаеше от това. В целия отрасъл бизнесът западаше. Джейк не се сещаше кога друг път кожите са се обезценявали в такава степен. Природозащитниците определено бяха оказали натиск. Е, по дяволите, и той обичаше животните. Нима вкъщи не държеше тайна лаборатория?
Само че любовта към животните спираше дотук.
Ако си изиграеше картите както трябва, Това Палто щеше да обърне нещата в полза на „Фел Фърс“. Само че се нуждаеше от подходящ фотомодел, който да се фръцка насам-натам, облечен с него.
И той знаеше на кого точно да се обади.
Седна в кабинета си и звънна на домашния телефон на Шана. Въпреки, че току що се бе нанесла, нямаше нужда да го проверява в указателя. Вече го знаеше наизуст. Поне би трябвало. Беше го набирал достатъчно често.
Шана… модел от средна величина, бе я забелязал преди две години на някакво ревю за кожени палта. Дълга до раменете черна коса с големи букли, бяла кожа и изпъкнали скули, очи с цвят на оникс, които обещават всичко. А тялото — Шана имаше фигура, която я поставяше далеч над всички останали. Оттогава Джейк все не можеше да си я изкара от ума. Желаеше я, но това по-скоро му изглеждаше като загубена кауза. Заставайки редом с нея, винаги се бе чувствал като някаква крастава жаба и тя се бе отнасяла с него точно по този начин. Опитваше се да я доближи хиляди пъти и винаги биваше отблъснат. Не искаше да я притежава, просто му се щеше да е близо до нея, да я докосва от време на време. Пък кой знае? Може би един ден щеше да я завладее.
Поне досега не му се бе отдавал случай. Това Палто щеше да отвори вратата. Този път щеше да бъде различно. Чувстваше го.
Гласът й, мек и подканящ, отговори на третото позвъняване:
— Да?
— Шана, аз съм. Джейк Фелдман.
— О — Охладнелият тон в тази единствена сричка говореше много повече от хиляда тома. — Какво искаш, Джейк?
— Имам делово предложение за теб, Шана.
Гласът й охладня още повече.
— Чувала съм предложенията ти и преди. Изобщо не съм…
— Това е строго професионално — вметна бързо той. — Имам едно палто за теб. Искам да го представиш на международното изложение следващата седмица.
— Не знам — Изглеждаше леко разколебана. — Отдавна не съм представяла кожени палта.
— Като го видиш, веднага ще се навиеш да участваш. Повярвай ми.
Може би част от ентусиазма му се бе предал по телефонната линия. Джейк усети едва доловимо омекване в гласа й.
— Ами… обади се в агенцията.
— Добре. Само че първо искам да видиш палтото. Трябва да го видиш.
— Виж, Джейк…
— Трябва да го видиш. Ей сега ще го донеса.
Той затвори, преди тя да успее да каже „не“ и избърза към работилницата. Веднага след като и последния шев бе поставен, той опакова Това Палто и се отправи към вратата.
— Какво палто си купихте, господине? — попита го някой, веднага след като излезе на улицата.
Уф, по дяволите. Природолюбители. Няколко от тях държаха протестни надписи и се бяха струпали пред витрините.
Някой тикна плакат в лицето му:
— Колко невинни животни са били изловени с капани и пребити до смърт за направата му? — каза един с брада. — Колко са били екзекутирани с електрически ток?
— Майната ти! — каза Джейк. — Носиш кожени обувки, нали?
Оня се усмихна:
— Всъщност, нося гуменки, но дори и да бяха от кожа, щеше да е от чиста суета. Кравите са включени в човешката хранителна верига. Бобрите, видрите и малките тюленчета не са.
— И какво от това?
— Едно е животните да умират, за да осигуряват храна — това е според законите на природата. Съвсем друго е да убиваш животни, за да крадеш тяхната красота, като се увиваш в техните кожи. Животните не трябва да страдат и да измират, за да подхранват човешката суета.
Всички започнаха да скандират: