Теодор Стърджън
Кожна болест
По принцип не съм придирчив. Рядко се смущавам от наличието на малко боклук из моя апартамент от две стаички и половина в Уест енд. Каквото не е чак толкова едро, че да се изнесе в коридора, мога да го подритвам насам-натам, додето изчезне. Но днес беше различно. Идваше Майра и не можех да й покажа квартирата в това състояние.
Не че щеше да й направи кой знае какво впечатление. Вече ме знаеше що за стока съм. Но един определен боклук можеше малко да я… разтревожи.
След като пометох, взех да тършувам из ъглите. Не исках случаен полъх да изнесе насред стаята нещо пърхащо и необяснимо — не и в нейно присъствие. Мислейки за Майра, едва не се изкуших да оставя едно от нещата точно тъй че да го види. Обикновено бе толкова невъзмутима… сигурно щеше да е много забавно като изпадне в истерия.
Прогоних просташката мисъл. Майра винаги се държеше съвсем прилично с мен. Малко се дразнех, че я харесвам толкова много, без да е от моя тип. Пропълзях под леглото и открих чехлите. Краката ми още бяха в тях. Сложих единия върху лавицата над камината и минах в съседната стая, където можех да седна и да измъкна крака от другия чехъл. Ненормален чифт чехли бяха — левият много по-голям от десния. Изругах и задърпах десния крак. Той се измъкна с тихо шумолене; смачках го на топка и го метнах в кошчето. Да видим сега… а, да, една ръка още висеше, вкопчена в чекмедже на бюрото. Отидох да я смъкна. Дявол да го вземе, защо Майра не прати телеграма, а позвъни чак след пристигането? Сега нямаше как да я отпратя. Просто щеше да нахълта както винаги. А пък си имах толкова грижи…
Измъкнах от пианото показалец и го метнах в кошчето заедно с левия крак. Мина ми през ум да изхвърля и торса от гардероба, но се отказах. Беше много хубав. Можех да изработя нещо от него — да речем куфар или спортно яке. След като имах толкова материал, струваше си да го оползотворя.
Проверих най-внимателно. Краката бяха заминали, тъй че до сутринта можех да не ги мисля. Дясната ми ръка също. Добре. Би било ужасно да се здрависам с Майра и да я оставя вкопчена в безплътна ръка. Дръпнах лявата. Стори ми се поразхлабена, но не исках да я насилвам. Болестта беше безболезнена, ако оставиш всичко да си върви по реда. Лицето се готвеше да ме напусне всеки момент. Е, ако не се смеех много-много, може би щях да го задържа докато тя си отиде.
Стиснах се за гърлото с две ръце и подръпнах. Шията изпращя сухо и кожата се отлюспи. Сега всичко бе наред. Ако си сложех вратовръзка, Майра нямаше да забележи напуканите ръбчета над ключиците.
Звънецът ме стресна. Както стоях, кожата на прасеца ми се отлепи и падна като целофанова опаковка. Светкавично я натъпках под възглавничката на дивана и хукнах към вратата. Когато спрях там, едното ми ухо застрашително изпращя; пъхнах го в джоба си и отворих.
— Дейвид!
Както го изрече, означаваше, че се радва да ме види, че са минали цели осем месеца, че се чувства чудесно и че съжалява задето не ми е писала, но тя изобщо не пишеше — никому.
Вмъкна се покрай мен, спря, сякаш за да събере криле, изхлузи се от палтото, без да гледа дали съм зад нея да го поема, защото знаеше, че ще е така, после деликатно сгъна дългите си нозе и седна върху килима. Подадох цигара в едната протегната ръка, целунах другата и едва сега тя ме погледна.
— Я… Дейвид! Изглеждаш чудесно! Ела насам. Какво си направил с лицето си? Имаш бръчки. Много ти отиват. Сигурно прекаляваш с работата. А аз как ти изглеждам? Чувствам се чудесно. Гледай, нови обувки. От змийска кожа. И като стана дума за змии, как си изобщо?
— Като стана дума за змии, Майра, направо се разпадам. Късчета от мен хвърчат насам-натам сред вихъра на напрегнатия ми труд. Нещо ми е влязло под кожата.
— Какъв ужас — рече тя, без да ме слуша. Гледаше идеално лакираните си нокти. — Не е заради мен, нали? Да не би да вехнеш по мен, Дейвид? Ако се каниш да питаш, все още нямам намерение да се омъжа за теб.
— Не се канех да питам, но е приятно да го чуя — казах аз.
Лицето ми падна. Тутакси го натъпках под яката. Слава Богу, тя като че не забеляза. Оставаше само лявата ръка. Ако успеех да се отърва и от нея… олеле! Вече я нямаше!
Дали не бе останала върху дръжката на вратата? О, Майра не биваше да я види! Отскочих до антрето и огледах набързо. Не я открих никъде. Ами ако се бе оплела в гънките на роклята? Ако се валяше нейде близо до нея? Пред лицето на мрачната перспектива осъзнах, че не бих понесъл да я видя в истерия. Тя изглеждаше толкова… толкова щастлива. За хиляден път откакто ножът ми се бе изплъзнал, аз промърморих:
— Ама защо трябваше да се случи точно на мен?