— Можем да забогатеем, ако я показваме по панаирите — каза Майра.
— Никой няма да повярва. Дали пък да не се хванем на работа в някой цирк?
Тя сбръчка носле и въпросът отпадна. Моите съболезнования на цирковете.
— Какво ще правим сега, Дейвид?
Питаше ме тъй, сякаш вярва, че знам и затова се осланя на мен. Прекалено много жени го владеят този трик.
— Ами, може…
Точно в този момент някой заблъска по вратата.
Само едно същество е толкова тъпо, че да блъска по вратата, когато има звънец, и то се нарича полицай. Казах на Майра да изчака в лабораторията и тя незабавно тръгна подир мен.
— Вие ли сте Дейвид Уърт? — запита човекът. Беше цивилен, но по лицето му пишеше какво работи.
— Влезте — казах аз.
Той влезе, седна без да го каня и хвърли мечтателен поглед към шишето с уиски.
— Името ми е Брет. Х. Брет.
— Х като Хахо ли? — любезно запита Майра.
— Не Ха-Хо, ами Хорас. Да не ви мязам на китаец? Глейте сега, господин Уърт, началството проверява онез ваши украшения. Мязат на човешка кожа. Вие сте таксо… нещо си там, нали така?
— Да. И какво?
— Отде го вземате материала? Според анализа е човешка кожа. К’во ще ми речете?
Двамата с Майра се спогледахме.
— Така е — потвърдих аз.
Очевидно Брет не бе очаквал подобен отговор.
— Ха! — победоносно възкликна той. — Отде я вземате?
— Отглеждам си я.
Майра доволно заподскача насам-натам из стаята. Брет вдигна шапката си от пода и се вкопчи в нея, сякаш на нищо друго нямаше вяра в този свят. Взе да ми дожалява.
— Какви изследвания са направили, Брет? Микроскопски? Проби с киселини и основи?
— Аха.
— Кажете ми, с какво разполагате? Ръце?
— И чифт крака. Подпорки за книги.
— Винаги си имал красиви крака, скъпи — похвали ме Майра.
— Ето какво ще направим, Брет — казах аз. Взех лист хартия и капнах на едно парцалче малко мастило. Внимателно плъзнах пръсти по него и един след друг ги притиснах върху хартията. — Отнесете това на вашите подозрителни изследователи. Кажете им да сравнят отпечатъците с тези от украшенията. Напишете рапорт и го предайте с препоръка цялата работа да се забрави; ако не го сторите, с най-голямо удоволствие ще съдя за обида градската управа, вас и всеки, който ми се изпречи на пътя. Не бих сметнал за неучтиво, господин Брет, ако си тръгнете незабавно и без да се сбогувате.
Прекосих стаята и отворих вратата.
Очите му бяха леко изцъклени. Той стана и боязливо заобиколи Майра, която подскачаше и пляскаше с ръце. Преди да затворя вратата зад него, той внезапно се завъртя и я подпря с крак.
— Слушайте. Нямам представа какво става тук. Не се опитвайте да изчезнете, нито вие, нито тая госпожица. Турнал съм мястото под наблюдение, тъй да знаете. Тепърва ще има да си патите.
— Ти си голяма работа — рече Майра иззад мен.
Преди да я спра, тя смъкна носа си и го метна право в лицето на полицая. Той хукна толкова бързо, че шапката му остана да виси във въздуха; след секунди чухме как с трясък се опитва да преодолее четвърто стълбище, когато имаше само три.
Майра направи три обиколки на стаята с танцова стъпка и се озова върху пианото — добро постижение, тъй като то беше доста високо. Седна със смях и се зае да смъква останалата част от лицето си.
— Нещо ми подсказва — рекох аз, когато най-сетне си поех дъх, — че не биваше да постъпваш така. Но все пак се радвам. Не вярвам повече да се срещнем с полицейски инспектор Хорас Брет по прякор Хахо.
Майра махна към чантичката си. Подхвърлих й я и тя небрежно взе да се пудри.
— Готово — каза тя, когато свърши. — Край на старото, почваме с новото.
— Ти си първата жена на света, която минава курс за подмладяване въпреки волята си. Страхотно.
— Не е зле — сподели тя с огледалото. — Бива си те, Майра!
Мислех за нея, гледах я и изведнъж ми се стори, че изпълва целия свят. Понякога става така. Знаеш, че обичаш едно момиче и внезапно го осъзнаваш.
— Майра…
Тя като че се готвеше да подхвърли шега, но ме видя и млъкна. Скочи от пианото и пристъпи към мен. Дълго стояхме така. Накрая кимнах към спалнята.
— Ти ще спиш там. Аз…
Тя ме прегърна.
— Дейвид…
— М-м-м?
— Ще имам… чудесен торс за теб в един без дванайсет минути.
Останахме да си побъбрим до един без дванайсет.
Около две седмици по-късно, малко след като се оженихме, тя взе да троши стъклария в лабораторията ми. Един ден надникна и ме спипа на местопрестъплението. Разбърквах гъста смес в бехерова чаша, като я миришех от време на време и се бях увлякъл дотолкова, че не усетих кога е влязла. Когато искаше, можеше да хвърчи като пухче.