— Какво готвиш, скъпи? — попита тя, оставяйки чифт ръце, които току-що бе „произвела“.
Сложих чашата настрани и побързах да я закрия с гръб.
— Ами… такова… нищо особено… само малко лепило… Майра, изчезвай, ако обичаш. Страшно съм зает…
Тя се плъзна край мен и взе чашата.
— Хм-м-м. Чудесно мирише. Мед и… мравчена киселина. Водиш се по миризмата на оная гадина, нали? Доктор Дейвид Уърт търси лекарство против златна мина. Лекарство е, нали? Или поне трябва да бъде?
Гласчето й се лееше като сироп. Леле, как само бе накипяла!
— Ами… да — признах аз и си поех дъх. — Майра, така не може да продължава. Хайде, аз как да е, обаче и ти цял живот да си смъкваш кожата като… като корков дъб… това вече е прекалено. Виждам как търпиш, но не мога да го понеса. Всеки път, щом взема да работя нещо твое, хваща ме страх. Засега върви добре, но помисли малко, жено! Цял живот да се изхлузваш от кожата си, да се чудиш дали ще има къде да си свалиш лицето, когато излезеш; да се чудиш дали ти е паднала ръка или крак. Майра… Майра, ти не слушаш.
— Много ясно, че не слушам. Никога не те слушам, като говориш глупости.
— Не са глупости! — обидих се аз.
— Чудя се — мечтателно каза тя, полюшвайки сместа в чашата, — дали това нещо ще подскочи.
Пусна чашата на пода и се загледа с любопитство. Не отскочи. Стоях, търсех най-подходящия епитет и се чудех дали съм достатъчно бърз, за да й светна един.
— Дейвид, изслушай ме. Откога си таксидермист?
— Ами… единайсет години. Какво общо…
— Трай. И колко пари спести за единайсет години?
— Доскоро нищо. Но напоследък…
— Млък. Сега имаш осемстотин долара в банката. Тия кожени украшения се продават по-бързо, отколкото успяваме да ги изработим. И само защото си си втълпил, че не ми е приятно да давам… суровината, искаш да зарежеш златната мина и пак да препарираш разни птички и катерички. Дейвид, ти си глупак — кръгъл глупак.
— Не е много остроумно.
Тя се навъси.
— Ето и най-важното, Дейвид. Двамата с теб прихванахме това нещо. Печелим от него и ще продължим да печелим, ако престанеш с тия глупости. Най-много ми харесва, че сме съдружници — аз ти помагам. Обичам те. За мен възможността да помагам е нещо повече от… О, Дейвид, не разбираш ли?
Целунах я и прошепнах:
— А аз си мислех, че стискаш зъби и се правиш на героиня. Майра…
Добре де. Тя спечели. Аз загубих. Такива са жените. Но от време на време пак ми минаваше мисълта за лечение…
Бях сбъркал относно неуморимия инспектор Брет. Майра откри, че той ни следи навсякъде, кисне с часове в отсрещния тъмен вход и понякога подслушва на вратата. Аз изобщо не бих усетил; но както вече споменах, Майра притежава свръхестествени способности. Когато ми каза, бях склонен да вдигна рамене. Той нямаше нищичко срещу нас. Смеех се всеки път, щом си представях какво е станало в полицията, след като са сверили моите отпечатъци с тези на ръцете от магазините.
Фактът, че кожата е човешка, а отпечатъците еднакви, вероятно ги бе вкиснал задълго. Ако старата аксиома за двете точки и правата линия се окаже фалшива, къде отива геометрията? Ами ако се докаже, че съществуват не две, а десетки ръце с еднакви отпечатъци? Тогава цял куп криминалисти почват да обикалят в кръг и да си приказват самички.
Брет навярно си бе поставил за цел да разкрие загадката. С удоволствие бих го оставил да си блъска главата в стената. Тъкмо щеше да му е по-приятно като престане. Но не бях включил Майра в сметките си. Колчем станеше дума за онова ченге, очите й почваха да блестят.
Междувременно продължавах да работя върху лекарството. Чувствах се като злодей, че го върша потайно зад гърба на Майра. Нали разбирате, тя ми вярваше. Скарахме се веднъж и точка. Това й стигаше. Не ме следеше, докато работех сам в лабораторията; знаех, че ако разбере, ще бъде дълбоко засегната. Но работата бе прекалено важна. Трябваше да я свърша, или да полудея.
Имах начална нишка. Идеята за лечение чрез смес от мед и мравчена киселина отпадаше, макар да бях сигурен, че нещо в съставките ще свърши работа. Всъщност, оказа се удивително просто. Мога да ви го кажа с три думички. Но има да чакате! Хванал съм пазара…
Все пак ще ви кажа от какво тръгнах — косата ми никога не падаше. Имам и тъничък мустак; при всяко белене лицето ми се отделяше, но без мустака. По тялото почти нямам косми, а сега съвсем бяха изчезнали — те падаха, защото корените им бяха доста раздалечени. Най-напред си помислих, че космите просто задържат кожата на място. Но разбрах, че ако е тъй, под мустака ми щяха да се натрупват слой след слой. А това не ставаше. Очевидно този удивителен процес се неутрализираше от нещо в корените на косъма. Мога да ви кажа точно какво… но не съм луд да си забивам нож в гърба!