Закрачихме ръка за ръка по широкия склон, където един остър завой на пътеката ни отведе до място, откъдето нашата пясъчна ивица вече не се виждаше. Огледах се за входа на високата и тясна пещера, която трябваше да се появи скоро.
— Пещера — казах аз, няколко мига по-късно. — Хайде да влезем вътре.
— Там ще е тъмно.
— Нека — казах аз и ние влязохме.
Лунната светлина ни съпроводи на около шест крачки навътре, но дотогава аз вече бях забелязал завоя вляво.
— Насам — отбелязах.
— Наистина е тъмно!
— Естествено. Просто не изпускай ръката ми още малко. Всичко ще е наред.
Още петнайсет или двайсет стъпки вдясно също се появи слаба светлина. Поведох я натам. Напред пътят ставаше все по-светъл.
— Можем да се загубим — каза тихо тя.
— Не и докато си с мен — отговорих й аз. Продължаваше да става все по-светло. Пътеката зави още веднъж и ние изминахме последния пасаж, за да се озовем сред дърветата на малка горичка, откъдето се виждаха полите на планина. Съдейки по положението на слънцето, утринта едва преваляше.
Тя замръзна, а сините й очи се разтвориха широко.
— Но сега е ден! — каза тя.
— Темпус фугит — отвърнах й аз. — Ела. Разхождахме се известно време из гората, вслушвайки се в песента на птиците и вятъра, тъмнокосата Джулия и аз, а след това я поведох през каньон с цветни скали и треви, край поток, който водеше към река.
Последвахме нейното течение, докато неочаквано на пътя ни се изпречи пропаст, от чийто ръб водата правеше огромен скок, пръскайки наоколо ситни капчици, през които светлината се пречупваше в многоцветни дъги. Застанали на края, ние огледахме необятната равнина, разпростряла се под нас, и забелязахме изникналия в утринната мъгла град със заострени кули и куполи, сътворен от злато и кристал.
— Къде… сме? — попита тя.
— Зад ъгъла — казах аз. — Ела.
Поведох я наляво, после по една пътечка надолу, която ни върна обратно при скалистия скат, а след това и зад струите на водопада. Сенки и перлени мъниста… рев, като прелюдия към силата на тишината…
Най-накрая влязохме в тунел, който в началото беше влажен, но ставаше все по-сух, колкото по-нагоре се изкачвахме. Вървяхме по него, докато стигнахме до галерия, която правеше ляв завой и свършваше с изход под покрова на нощното небе, отрупан със звезди, звезди, звезди… Гледката беше всепоглъщаща, грейнала с непознати съзвездия, хвърлящи светлина, която очертаваше сенките ни на скалната стена зад нас. Джулия се облегна на една ниска каменна плоча и погледна надолу. Кожата й беше като от рядък, полиран мрамор.
— Те продължават и надолу — каза тя. — Навсякъде са! Под нас няма нищо друго, освен звезди. А встрани…
— Да. Красиви са, нали?
Останахме там още дълго, преди да успея да я убедя да ме последва по-нататък в тунела. Той ни отведе отново навън, при руините на класически амфитеатър, под небето на късен следобед. По срутените пейки и разрушените колони бе поникнал бръшлян. Тук-там по земята се виждаха разбити статуи, сякаш съборени от земетресение. Много живописно. Предполагах, че ще й хареса, и се оказах прав. Поседнахме и поговорихме. Акустиката беше перфектна.
После се отдалечихме, хванати за ръце, преминахме по безброй пътища под многоцветни небеса, и накрая се озовахме близо до едно тихо езерце, над чийто далечен край слънцето вече се оттегляше в покоите си. Отдясно имаше блестящ скален масив. Отидохме до една малка ивица от брега, застлана с мъх и папрати.
Аз я прегърнах и ние останахме там дълго време, а вятърът в дърветата свиреше песента, подхваната от невидимите птици. След известно време аз разкопчах ризата й.
— Точно тук ли? — каза тя.
— На мен мястото ми харесва. А на теб?
— Прекрасно е. Добре. Почакай малко.
И тъй, ние легнахме на земята и се любихме, докато сенките се спуснаха над нас. После тя заспа, точно както ми се искаше.
Изрекох магия, която да направи съня й дълбок, тъй като вече бях почнал да размислям доколко това пътешествие бе уместно. Облякох се, облякох и нея и я вдигнах на ръце, за да я върна обратно. Минах по прекия път.
На плажа, откъдето бяхме тръгнали, я поставих върху пясъка, легнах до нея и малко след това също заспах.
Спахме до утрото на другия ден, когато гласовете на къпещите се ни събудиха.
Джулия седна и впери поглед в мен.
— Онова снощи — каза тя, — не би могло да бъде сън. Но няма как и да е било истина. Нали?
— Предполагам, че е така — казах аз.
Тя повдигна едната си вежда.
— Кое по-точно? — попита тя.
— Време е за закуска — казах аз. — Хайде да хапнем нещо.
— Чакай малко. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Случи се нещо необичайно. Какво беше то?