— Защо да разваляме магията, като говорим за него? Да вървим да закусим.
През следващите няколко дни тя ме разпитваше непрекъснато, но аз бях непреклонен в отказа си да говоря по този въпрос. Глупаво. Цялата история беше глупава. Само допринесе за онова последно скарване, което ни раздели завинаги.
И сега, докато карах колата и си мислех за това, аз осъзнах и нещо друго освен собствената си глупост. Осъзнах, че съм бил влюбен в нея, че все още я обичам. Ако не я бях завел на оная разходка, или пък бях отстъпил пред обвиненията й, че съм магьосник, тя може би нямаше да поеме по същия път в търсене на своя собствена сила, необходима й вероятно, за да се защити. Джулия можеше да бъде все още жива.
Захапах устната си и заплаках. Свих косо покрай забавилата ход кола отпред и срещу мен блеснаха фарове. Убеден бях, че ако съм виновен за нейната смърт, не би трябвало да ми се размине.
ГЛАВА 3
Скръбта и болката свиха моя свят и аз възнегодувах. Те сякаш парализираха в паметта ми спомените за другите, по-добри времена, за приятелите, за другите места, неща и възможности. Смалих се в празнотата на съзнанието си, сграбчен в хватката на това всепоглъщащо, разрушително усещане. Предполагам, че причината бе отчасти във факта, че бях лишен от избор, което бе ограничило свободата на волята ми. Това състояние не ми харесва, но понякога губя контрол върху него. Тогава се чувствам така, сякаш съм капитулирал пред някаква особена предопределеност, което ме дразни още повече. После, след вихрен кръговрат, всичко това се преражда в една нова емоция, която става все по-осезаема и ме тласка напред. Лесният начин да бъде сложен край на нещо подобно е да се отстрани неговият обект. Трудният начин е по-философски засукан. Той води назад, към възстановяването на контрола. Разбира се, трудният начин е за предпочитане. Защото следвайки устремния импулс, човек би могъл да си строши главата.
Паркирах на първото удобно място, отворих прозореца и запалих лулата си. Заклех се да не мърдам никъде преди да съм се успокоил. През целия си живот съм имал склонността да реагирам твърде бурно на събитията. Това явно е семейна черта. Но аз не искам да съм като останалите. Те са си докарали доста неприятности по този начин. Да се реагира до дупка, като за последно, би могло да бъде чудесно, стига винаги да печелиш. Но това би могло да доведе и до ужасно сериозни последствия или в най-добрия случай до остър драматизъм, ако срещу теб се изправи нещо необичайно, а сега имах чувството, че случаят е точно такъв. Което значеше, че дотук съм действал глупаво. Повтарях си го, докато накрая го повярвах.
След това се вслушах в своята по-уравновесена половина, която се съгласи, че наистина съм глупак, защото не си бях дал сметка за чувствата си. Докато все още можеше да се направи нещо, бях парадирал със силата си, без да се замисля за последствията и дори не се бях досетил за особената порода на своя противник през всичките тези години. Да не говорим за това, че дори сега бях склонен да омаловажавам предстоящия сблъсък. Срещата с Виктор Мелман нямаше да ми помогне, дори да успеех да изцедя със сила нещо от него. Реших да продължа предпазливо и да бъда непрекъснато нащрек. Животът никога не е елементарен, казах си. Седни спокойно, събери се и се прегрупирай.
Оставих напрежението да изтече бавно от мен. Моят свят израсна отново стъпка по стъпка и аз осъзнах, че не е изключено „З“ да ме познава, при това добре, и дори да е успял да подреди събитията така, че да ме принуди да обърна гръб на здравия разум, гонен от емоциите си. Не, не исках да действам като останалите…
Седях там и размишлявах дълго, преди да запаля отново двигателя и да подкарам бавно колата.
Сградата беше ъглова, тухлена и зловеща. Беше четириетажна, а по стените, гледащи към тесните улички, бяха изписани със спрей стандартните мръсотии. Докато обикалях бавно около мястото, за да го огледам, открих още рисунки със спрей, няколко счупени прозореца и пожарното стълбище. Горе-долу по същото време заваля лек дъждец. Влязох вътре. Ако се съдеше по надписа до стълбището на тесния вестибюл, долните два етажа бяха заети от „Брутус Сторидж Къмпани“. Мястото миришеше на урина, а на прашасалия вътрешен перваз на прозореца отдясно лежеше празна бутилка от „Джак Дениълс.“ На олющената стена се виждаха две пощенски кутии. На едната пишеше „Брутус Сторидж“, а другата бе титулована „В.М.“ И двете бяха празни.
Тръгнах нагоре по стълбището, като очаквах то да проскърцва. Не се оказах прав.
На втория етаж имаше четири врати без дръжки, до една затворени. През замъглените прозорчета в горната им част се виждаха очертанията на нещо като кашони. Отвътре не се чуваше нищо.