На следващото стълбище изненадах една задрямала черна котка. Тя изпъна гърба си, показа ми зъбите си, изсъска, после се обърна и хукна нагоре, далеч от погледа ми.
На горната площадка отново имаше четири врати. Три от тях очевидно не се използваха. Четвъртата беше боядисана в черно и лакирана. На нея бе закачена малка месингова табелка, на която пишеше „Мелман“. Почуках.
Отговор не последва. Опитах още няколко пъти — все същият резултат. Никакво раздвижване от другата страна. Изглежда на този етаж беше разположен апар-таментът му, а на горния, вероятно с остъклена капандура, бе ателието. Обърнах се и поех по финалния етап от изкачването.
Стигнах до последния етаж и видях, че една от вратите е леко открехната. Спрях и се ослушах за миг. Иззад нея се чуваше шум от едва доловимо движение.
Приближих се и почуках няколко пъти. Чух как вътре някой пое дълбоко въздух. Бутнах вратата.
Видях го на около седем метра под една голяма остъклена капандура. Беше се обърнал, за да ме посрещне — висок, с широки рамена, тъмни очи и брада. В лявата си ръка държеше четка, а в дясната палитра. Върху карираната риза и дънките беше облякъл изцапана с боя престилка. На статива зад гърба му се долавяха контурите на нещо, което приличаше на мадона с дете. Наоколо имаше доста други платна, но всички бяха обърнати към стената.
— Здравейте — казах аз. — Вие ли сте Виктор Мелман?
Той кимна, без да се усмихне или намръщи, и остави палитрата си на близката маса, а четката в буркан с разтворител. Взе една влажна кърпа и избърса с нея ръцете си.
— А вие кой сте? — попита той, след като хвърли кърпата встрани и отново се обърна към мен.
— Мърл Кори. Вие сте познавал Джулия Барнс.
— Не мога да го отрека — каза той. — Миналото време, което използвахте, да не би да значи, че…
— Да, тя е мъртва. Бих искал да поговоря с вас.
— Добре — каза той, докато събличаше престилката си. — Да слезем долу тогава. Тук няма къде да седнем.
Мелман закачи престилката на един гвоздей на стената и тръгна към вратата. Последвах го. Спря, за да заключи студиото и се насочи към стълбището. Движенията му бяха плавни, почти грациозни. Чувах как дъждът трополи по покрива.
Той отключи със същия ключ черната врата на долния етаж. Отвори я, отстъпи встрани и ме покани с жест да вляза. Така и направих, след което прекосих антрето, минавайки покрай кухнята, чиито плотове бяха покрити с празни бутилки, камари от чинии и картонени кутии от пици. До шкафовете бяха подпрени претъпкани торби с боклук, подът изглеждаше лепкав на някои места, а наоколо се разнасяше миризма като от фабрика за подправки в съседство с кланица.
Последва просторна дневна, обзаведена с няколко удобни наглед черни канапета, наредени около хаос от ориенталски постелки и най-различни масички, на всяка от които имаше по няколко преливащи пепелника. В дъното, до стена, покрита с тежка червена драперия, имаше красиво пиано с концертни размери. Навсякъде бяха пръснати ниски етажерки с окултна литература и купчини списания, поставени до и върху тях, както и на няколко кресла. Изпод най-голямото килимче се подаваше нещо подобно на пентаграма. Застояла миризма на тамян и марихуана се стелеше на талази. Отдясно имаше сводест вход, който водеше към друго помещение, а отляво затворена врата. На някои от стените бяха окачени картини с полурелигиозни мотиви, за които предположих, че са рисувани от него. Имаше нещо от Шагал у тях. Бяха доста добри.
— Моля, седнете.
Посочи ми едно кресло и аз седнах.
— Кафе или бира?
— Не, благодаря.
Мелман седна на едно близко канапе, скръсти ръце и впери поглед в мен.
— Какво се е случило? — попита той. Аз се втренчих на свой ред в него.
— Джулия Барнс се е заинтересувала от окултните учения — казах аз. — Дошла е при вас, за да научи повече за тях. Тя умря тази сутрин при много необичайни обстоятелства.
Лявото ъгълче на устните му се сгърчи леко и това беше единственото движение, което той направи.
— Да, тя се интересуваше от подобни неща — каза Мелман. — Дойде при мен за наставления, а аз й ги дадох.
— Защо умря тя?
Той не откъсваше поглед от мен.
— Времето й беше изтекло — отвърна. — Случва се с всеки от нас рано или късно.
— Тя беше убита от животно, което не би трябвало да съществува тук. Да знаете нещо по въпроса?
— Вселената е доста по-странна, отколкото биха могли да предположат повечето хора.
— Знаете ли нещо по въпроса или не?
— Знам за вас — каза той, усмихвайки се за пръв път. — Тя ми спомена.