Магьосникът вече размахваше кинжала срещу пръстите ми, но това не беше от особено значение. Бутнах каменната плоча, като вложих в движението цялата си тежест.
Олтарът се прекатури назад. Магьосникът отскочи, за да го избегне, но камъкът затисна единия, а може би и двата му крака. Още щом той се строполи на земята, усетих как магията се отделя от мен. Отново можех да се движа както си пожелая, а съзнанието ми се беше прочистило.
Магьосникът изтегли колене към гърдите си и започна да се извърта, въпреки че бях скочил върху олтара и вече се пресягах към него. Той се измъкна, направи салто надолу по лекия склон, стрелна се между два изправени камъка и изчезна в мрачната гора.
В мига, в който достигнах до ръба на просеката, аз видях очите. Стотици диви очи, проблясващи в мрака на различни нива. Напевът на заклинанието започна да се усилва, сякаш сега се приближаваше, сякаш идваше иззад гърба ми.
Обърнах се бързо.
Олтарът беше все така преобърнат. Друга фигура, много по-едра от първата и също така покрита с наметало, бе застанала зад него. Именно от нея идваше заклинанието, произнасяно с познат мъжки глас. Фракир запулсира на китката ми. Усетих как нова магия се опитва да ме оплете, но този път вече бях подготвен. Едно повикване довя иззад гърба ми леден вятър, който помете заклинанието като най-обикновен дим. Дрехите ми се развяха около мен, променяйки цвета и формата си. Пурпурно, сиво… светли панталони и тъмна пелерина, нагръдник. Черни ботуши, широк колан и ръкавици, затъкнати в него, моята сребърна Фракир, изплетена във формата на гривна около лявата ми китка. Вдигнах лявата си ръка, закрих очи с дясната и сътворих огнена мълния.
— Млъкни — казах след това. — Оскърбяваш ме.
Гласът замлъкна.
Качулката бе паднала от главата му и аз се вгледах в изплашеното лице на Мелман.
— Добре де, нали сам искаше да дойда при теб — казах аз. — Сега обаче небесата да са ти на помощ. Каза, че всичко щяло да ми стане ясно. Нищо подобно. Искам обяснение, веднага.
Направих крачка напред.
— Говори! — казах. — Може да стане по лесния или по трудния начин, но ти ще проговориш. Избирай сам.
Той отметна глава назад и изкрещя:
— Учителю!
— Добре тогава, извикай своя учител — казах аз. — Мога да почакам, защото той също ще трябва да отговаря.
Мелман извика още веднъж, но отговор не последва.
Тогава той хукна, но аз вече му бях приготвил сериозно заклинание. Дърветата започнаха да се разпадат преди да успее да ги достигне, и се завъртяха, подети от могъщ вихър, там, където преди цареше покой. Вихърът обгърна поляната в червено и сиво и издигна около нея непроницаема стена, достигаща в двата си края отвъд всички предели. Озовахме се на един кръгъл остров в нощта, с диаметър неколкостотин метра и ръбове, които бавно се ронеха.
— Той няма да дойде — казах аз, — а ти няма да си тръгнеш оттук. Учителят ти не може да ти помогне. Никой няма да ти помогне. Това място е осенено от висша магия, а ти само го накърняваш с присъствието си. Знаеш ли какво има отвъд стените на вихъра? Хаос. Точно там ще те пратя, ако не ми разкажеш за Джулия, за учителя си, както и защо се осмели да ме доведеш тук.
Мелман се отвърна от Хаоса и ме погледна.
— Заведи ме обратно в моя апартамент и ще ти кажа всичко — каза той.
Поклатих глава.
— Убий ме тогава и няма да узнаеш нищо.
Свих рамене.
— Ще ми кажеш всичко, дори само за да спра болката ти. После ще те запратя в Хаоса.
— Чакай! — Той вдигна ръка. — Подари ми живота в замяна на това, което ще ти кажа.
— Без пазарлъци! Говори!
Вихърът беснееше около нас и островът се смаляваше. Полудоловими, полуразгадаеми гласове бръщолевеха из стихията и неясните очертания, които плуваха из нея. Мелман се отдръпна от разпадащия се край на нещата.
— Добре — каза той на висок глас. — Да, Джулия дойде при мен, както вече ми беше казано, и аз я научих на някои неща — не от тия, на които бих я научил дори преди година, а на фрагменти от някои нови неща, които аз самият бях научил съвсем наскоро. Беше ми казано да я подготвя по този начин.
— Кой ти го каза? Назови името на учителя си.
Той направи гримаса.
— Не беше тъй глупав, че да ми каже името си — каза Мелман, — за да мога след това да търся някаква власт над него. Също като теб, той не е човек, а същество от друго измерение.
— Той ли ти даде картината на дървото?
Мелман кимна.