— Да, и ме заведе до всеки от десетте сефирота. Там магията беше реална. Набирах сили.
— А Картите? И те ли са негово дело? Той ли ти нареди да й ги дадеш?
— Не знам нищо за никакви карти — отговори ми Мелман.
— Ето! — изкрещях аз, измъкнах ги изпод наметалото си, разтворих ги във ветрило като фокусник и се приближих до него.
— Никога преди не съм ги виждал — каза той. Почвата продължаваше да се разпада около нас. Преместихме се по-близо до центъра.
— Ти ли изпрати съществото, което я разкъса?
Мелман тръсна отчаяно глава.
— Не съм. Знаех, че тя ще умре, защото той ми бе казал, че това ще те доведе при мен. Каза ми също, че един звяр от Нетцах ще я умъртви, но аз така и не го видях. Нямам пръст в неговото заклинание.
— А защо той искаше да се срещнеш с мен и да ме доведеш тук?
Мелман се изсмя неистово.
— Защо? — повтори. — За да те убия, естествено. Каза ми, че ако успея да те принеса в жертва на това място, ще приема твоята сила. Каза ми, че ти си Мерлин, син на Ада и Хаоса, и че аз ще стана най-великия маг, ако успея да те убия тук.
Нашият свят вече беше широк двайсетина метра в най-добрия случай, а скоростта на разпадането му непрекъснато се увеличаваше.
— Така ли е? — попита той. — Щях ли да получа силата ти, ако бях успял?
— Силата е като парите — казах аз. — Ако знае как, човек би могъл да се добере до тях и тогава те стават единственото нещо, което той иска от живота. Та на въпроса. Дали щеше да получиш силата ми? Едва ли.
— Говоря за смисъла на живота. Знаеш това.
Поклатих глава.
— Само глупаците мислят, че животът има само един-единствен смисъл — казах аз. — Достатъчно по въпроса! Опиши ми своя учител.
— Така и не го видях.
— Какво?
— Искам да кажа, че съм го виждал, но не знам как изглежда. Винаги носеше качулка и черно платнено яке. И ръкавици. Не знам дори от коя раса беше.
— Как се срещнахте?
— Той се появи един ден в ателието ми. Аз просто се обърнах, а той беше вече там. Предложи ми сила, каза, че ще ме научи на някои неща, ако му служа.
— А ти как разбра, че би могъл да го направи?
— Той ме взе със себе си на пътешествие из места, които не са част от тоя свят.
— Ясно.
Островът на нашето съществуване сега бе приблизително с размерите на голяма стая. Гласовете във вихъра бяха подигравателни, след това изпълнени със съчувствие, изплашени, тъжни и гневни. Почвата под краката ни се тресеше непрестанно. Светлината беше все така зловеща. Част от мен ме съветваше да убия Мелман на мига, но всъщност не той бе отнел живота на Джулия…
— А твоят учител каза ли ти защо иска смъртта ми? — попитах аз.
Мелман облиза устни и погледна отново към напредващия Хаос.
— Каза, че си негов враг — обясни той, — но не и защо точно. Каза също, че това щяло да се случи днес, защото така трябвало.
— Защо точно днес?
Мелман се усмихна леко.
— Предполагам, че заради Валпургиевата нощ — отвърна той, — макар той да не е споменавал нещо по-добно.
— Това ли е всичко? — казах аз. — Не ти ли каза откъде идва?
— Веднъж промърмори нещо за някакво Владение на Четирите Свята и аз останах с впечатлението, че му придава особено значение.
— Не ти ли хрумна, че той може би просто те използва?
Мелман се усмихна.
— Разбира се, че ме използваше — отвърна ми той. — Всеки използва някого. Така е устроен светът. Но той си плащаше със сила и знания. Освен това си мисля, че обещанието му щеше да се изпълни.
Мелман се престори, че гледа към нещо зад мен. Най-изтърканият номер в света и все пак се хванах. Там нямаше никой. Незабавно се обърнах към него.
Той държеше черния кинжал. Вероятно го бе крил в ръкава си. Хвърли се напред, за да ме атакува, напявайки нови заклинания.
Отстъпих и метнах наметалото си върху него. Той се омота и отстъпи встрани, после разсече плата, обърна се и отново тръгна към мен. Този път се беше снижил, опитвайки се да ме заобиколи. Посегнах да сритам ръката, с която държеше кинжала, но той я дръпна назад. Докопах едно парче от пелерината и го омотах около ръката си. Когато Мелман ме нападна отново, аз блокирах неговия удар и вкопчих пръсти в бицепса му. После приклекнах, повличайки го надолу, успях да хвана левия му крак с дясната си ръка, напрегнах сили, вдигнах тялото му високо във въздуха и след това го запратих.
Едва след като завъртях тялото си, за да завърша движението, осъзнах какво съм направил. Беше твърде късно. Нападението му бе погълнало изцяло вниманието ми и аз бях забравил за унищожителния вихър, който се приближаваше бързо и неумолимо. Ръбът на Хаоса се бе приближил повече, отколкото предполагах. А за Мелман бе останало време колкото да каже най-кратките си ругатни, преди смъртта да го отведе там, където нямаше да може повече да прави заклинания.