— Какво е? Нещо негово ли?
— Да. Зле ми е. Ела.
Затръшнах телефона и се ухилих. Добре се беше получило. Имах чувството, че съм я метнал безпогрешно.
Прекосих дневната до креслото, в което бях се настанил преди, придърпах една от масичките с огромен пепелник на нея, седнах и докопах лулата си. Време беше да си почина, да възстановя спокойствието си и да помисля.
Няколко мига по-късно усетих познатото, почти наелектризиращо потръпване. Скочих на крака, грабнах пепелника, а фасовете се разлетяха около мен като куршуми. Проклех глупостта си и се заоглеждах неистово из стаята.
Ето! Пред червените завеси, до пианото, приема форма…
Изчаках, докато очертанията станаха по-ясни и запратих пепелника с все сила.
Миг по-късно тя беше вече там — висока, червенокоса, тъмноока, хванала в ръка нещо като автоматичен пищов, 38-ми калибър.
Пепелникът я уцели в стомаха, тя изохка и се преви на две.
Още преди да успее да се съвземе, аз вече бях до нея. Издърпах пистолета от ръката й и го хвърлих в другия край на стаята. После сграбчих двете й китки, завъртях я и я тръшнах в близкото кресло. В лявата си ръка тя държеше Карта и аз я изтръгнах от пръстите й. На нея, в познатия стил на Дървото и Картите в джоба ми, беше нарисуван апартаментът.
— Коя си ти? — изръмжах аз.
— Джасра, мъртвецо! — озъби се тя в отговор. После разтвори широко устни, главата й клюмна напред и аз усетих влажния й допир по опакото на ръката си, с която все така притисках дясната й китка към облегалката на креслото. Миг по-късно почувствах изгаряща болка. Не ме беше ухапала, но въпреки това усещането беше като от нажежен пирон, пронизал плътта ми.
Пуснах китката й и дръпнах ръката си. Усетих, че движението ми е странно забавено и омаломощено. Някаква ледена тръпка плъзна по дланта ми и нагоре към рамото. Ръката ми се отпусна като парализирана. Джасра се измъкна леко от хватката ми, усмихна се, докосна гърдите ми с върховете на пръстите си и ме бутна.
Строполих се назад. Чувствах се отчайващо слаб и не можех да контролирам движенията си. При падането си не усетих никаква болка, но за да обърна глава в нейна посока, докато тя се изправяше на крака, ми бяха нужни невероятни усилия.
— Приятно прекарване — пожела ми тя. — След като се събудиш, те очакват няколкото последни, болезнени мига от твоето съществуване.
Тя се отдалечи извън полезрението ми и малко след това я чух да вдига слушалката на телефона. Бях сигурен, че ще се обади на „З“ и вярвах в това, което току-що бе казала. Е, поне щях да се запозная със загадъчния художник…
Художник! Раздвижих пръстите на дясната си ръка. Все още, макар и мудни, те не бяха излезли от строя. Напрегнах всяка незасегната частичка от волята и анатомията си и се опитах да вдигна ръка към гърдите си. Последва конвулсивно движение като на забавен каданс. Поне успях да полегна на лявата си страна и така прикрих отчаяните си усилия от жената, която ме бе подредила така.
Ръката ми трепереше и сякаш се движеше все по-бавно с всеки следващ милиметър по пътя си към джоба на ризата. Векове по-късно успях да напипам ръбовете на колодата. Накрая успях да измъкна една от Картите достатъчно високо, за да мога да я разгледам, но вече бях доста замаян и всичко започваше да се размазва пред очите ми. Не бях сигурен дали ще успея да се прехвърля. Като от огромно разстояние, до мен долиташе гласа на Джасра, която разговаряше с някого, но така и не можех да разбера думите й.
Фокусирах остатъците от съзнанието си върху Картата. На нея беше изобразен сфинкс, приклекнал върху синя, скалиста издатина. Пресегнах се към него. Нищо. Мозъкът ми го възприемаше просто като бродерия върху памучна тъкан. Едва ли ми бяха останали сили за нов опит.
Усетих сериозен хлад и ми се стори, че сфинксът сякаш помръдна върху каменния си постамент. Срещу мен се надигна черна вълна, която всеки миг щеше да ме погълне. И това беше всичко.
Беше ми необходимо доста време, за да се свестя. Потокът на съзнанието ми се възстанови, но крайниците ми бяха все така като от олово, а погледът все така замъглен. Ужилването на госпожицата ме бе поразило като нервно-паралитичен газ. Опитах се да раздвижа пръстите на ръцете и краката си, без да съм особено наясно с резултата. Опитах също да ускоря дишането си и да поема по-дълбоко въздух. Това поне се получи. След известно време чух нещо, което наподобяваше тътен. Миг по-късно осъзнах, че ушите ми са доловили потока на собствената ми кръв. Малко след това усетих ударите на сърцето си и погледът ми започна да се прояснява. Светло-тъмните размазани петна започнаха да придобиват очертанията на пясък и скали. Все още усещах ледени петънца тук-там по тялото си. После започна да ме тресе, мина ми и аз осъзнах, че мога да се движа. Но тъй като се чувствах ужасно слаб, не го направих. Поне за известно време.