Чух шумове, предизвикани от раздвижване, някъде високо над мен. Освен това долових странна миризма. После от същата посока, откъдето идваха и шумовете, се чу:
— Да смятам ли, че си се събудил?
Реших, че все още не съм много наясно по въпроса и затова не отговорих. Зачаках крайниците ми да живнат още малко.
— Наистина ми се ще да дадеш знак, щом ме чуеш — дочу се отново гласът. — Трябва да започваме.
Накрая любопитството ми надделя над точната преценка и аз вдигнах глава.
— А така! Знаех си аз!
На синьо-сивата скала над мен бе застанал един сфинкс, също син на цвят — лъвско тяло, големи перести крила, прибрани плътно, и лице с неопределим пол, взряно в мен. Съществото облиза устните си и пред мен се разкри респектиращ набор от зъби.
— Да започваме с какво? — попитах аз и бавно се изправих до седнало положение, поемайки няколко пъти дълбоко въздух.
— С гатанките — отвърна съществото, — там най ме бива.
— Смятам да пропусна тоя тур — казах аз и зачаках изтръпването на ръцете и краката ми да премине.
— Съжалявам, но това е невъзможно.
Потърках пострадалата си ръка и се втренчих свирепо в създанието. Доколкото си спомнях, в повечето известни ми истории за сфинксове, тези животинчета схрускваха хората, неумеещи да се оправят с гатанки.
— Няма да ти играя по свирката — казах аз.
— В такъв случай, губиш поради отказване. — отвърна сфинксът и мускулите на рамената му започнаха да набъбват.
— Чакай сега — казах аз и вдигнах ръка. — Дай ми минутка-две да се свестя. Може и да размисля.
Създанието се поотпусна и рече:
— Добре. Така ще е по-официално. Дай лапа. Само ми кажи, щом си готов.
Изправих се на крака, размахах ръце и започнах да правя упражнения за разтягане. Междувременно огледах набързо терена. Намирах се в песъчливо дере, осеяно тук там с оранжеви, сиви и сини скали. Каменистата стена, на чийто ръб бе застанал сфинксът, се издигаше отвесно пред мен на височина от около дванайсет метра. Подобна скала, висока също толкова, имаше и зад гърба ми, горе-долу на същото разстояние. От дясната ми страна имаше стръмен песъчлив насип, от лявата — друг, но по-полегат. Няколко бодливи храста се бяха загнездили в пукнатините. Беше почти привечер. Небето беше бледожълто, а слънцето никакво не се виждаше. Дочух далечен вятър, но не го усетих. Мястото беше по-скоро хладно, отколкото студено.
На земята, близо до мен, мернах камък с размерите на малка гиричка. Две непринудени крачки, без да спирам да махам с ръце и той се озова зад десния ми крак.
Съществото се прокашля.
— Готов ли си? — попита то.
— Не — казах аз. — Но съм сигурен, че това няма да те спре.
— Имаш право.
Прищя ми се, съвсем неуместно, да се прозина. Така и направих.
— Явно ти липсва нужният спортен дух — отбеляза сфинксът. — Както и да е. „Сред огън се надигам от земята. Вятърът ме връхлита, водите се плискат срещу мен. Скоро ще бъда над всички неща.“
Аз зачаках. Мина около минута.
— Е? — каза накрая сфинксът.
— Е какво?
— Знаеш ли отговора?
— Кой отговор?
— На гатанката, естествено.
— Нали точно затова чакам. Не чух никакъв въпрос, само няколко твърдения. Не мога да отговоря на въпроса, без да знам какъв е той?
— Но тази форма се е утвърдила през вековете. Въпросът е вплетен в контекста. Той очевидно е — „Какъв съм аз?“
— Но би могъл също така да бъде — „Кой е погребан в пирамидата на Грант?“ Хайде, от мен да мине. Що е то, значи? Фениксът, разбира се — с гнездо на земята, издигащ се сред пламъци, борещ се със ветровете и дъжда, за да се издигне на огромна височина…
— Не позна.
Сфинксът се ухили и се размърда.
— Чакай — казах аз. — Как да не съм познал? Всичко пасва. Отговорът ми може да не е този, който очакваш, но иначе пасва на всички изисквания.
Съществото поклати глава.
— В случая аз решавам кое пасва и кое не. Това е положението.
— Тогава играеш нечестно.
— Не е вярно!
— Каква ще бъде една бутилка, ако изпия половината от съдържанието й — наполовина пълна или наполовина празна?
— И двете едновременно.
— Точно така. И в нашия случай е така. Ако верните отговори са повече от един, трябва да приемем всеки от тях, без значение колко точно са те.
— Подобно тълкувание не ми допада — заяви сфинксът. — То внася неясноти в материята. Така би могла да се опорочи самата идея на гатанките.
— Вината няма да е моя — казах аз и скръстих ръце.