Диви цветя от двете ми страни… Отеква далечен смях… Изцвилване на кон… Изскърцва колелото на каруца… Свървам вляво… Пътят се разширява… Сенки и слънчеви лъчи, сенки и слънчеви лъчи… Пъстри петна, пъстри петна… Отляво река, вече по-широка, водите й проблясват… Върхът на близкия хълм е замъглен от пушек…
С приближаването си до следващото възвишение забавям темпото. Достигам върха му ходом, отърсвам дрехите си от прахта, оправям с пръсти косата си, разтърсвам ръцете и краката си, усещам хлад на пропитите с пот места. Изплювам събралите се в устата ми песъчинки. Вдясно под мен виждам селски хан с няколко маси, пръснати по широката му, грубо скована и вдадена леко в градината веранда, която гледа към реката. Дотук със сегашното време. Пристигнах.
Спуснах се надолу, открих помпата в далечния край на двора и измих лицето и ръцете си. Все още усещах лека болка и изтръпване в долната част на лявата си ръка, където ме бе докоснала Джасра. Отидох до верандата, махнах на прислужницата, която се мотаеше там и седнах до една малка маса. След известно време тя ми донесе каша с наденички, яйца, хляб, масло, компот от ягоди и чай.
Видях им сметката набързо и си поръчах още веднъж от същото. Докато траеше вторият тур, усетих как съзнанието ми отново вкусва от нормалния ход на нещата, затова забавих темпото, за да се насладя на гледката на течащата край мен река.
Странно как се бе развило всичко. След като си свърших работата, се бях настроил за една дълга и мързелива ваканционна почивка. Единствено мисълта за „З“ ме притесняваше леко, но тогава все още смятах, че ще успея бързо да се справя с този проблем. А сега бях затънал до гуша в нещо, което не разбирах, нещо опасно и адски странно. Отпивайки от чая си, обгърнат от топлината на деня, аз се отдадох за известно време на царящото наоколо умиротворение, макар да съзнавах, че то няма да трае дълго. Вече нямаше да мога да отдъхна истински, да се усетя в пълна безопасност, преди да съм приключил с този проблем. Припомних си още веднъж хода на събитията до този момент и реших, че не мога повече да разчитам единствено на рефлексите си, ако искам да изляза от тази ситуация като победител. Крайно време беше да измисля някакъв план.
В челото на класацията на моите неотложни проблеми бяха разкриването на самоличността на „З“ и неговото отстраняване. Но в самото начало беше разкриването на неговите мотиви. Отдавна бях обърнал гръб на предположението, че си имам работа с безмозъчен откаченяк. „З“ действаше твърде последователно и освен това притежаваше някои доста необичайни умения. Прерових миналото си в търсене на подходящи за неговата роля кандидати. Можех да се сетя за доста мои познати, способни да ми устроят нещо подобно, но нито един от тях не ме мразеше чак толкова. И все пак, в дневника на Мелман ставаше дума точно за Амбър. Телоретично погледнато, това превръщаше цялата история в семеен проблем. В известен смисъл бях длъжен да вляза в контакт с останалите и да ги държа в течение. Но ако направех нещо подобно, то щеше да е равносилно на молба за помощ, на признание, че не мога да се справям сам със собствените си каши. Защото заплахата за живота ми беше нещо лично. Джулия също беше нещо лично. Имах правото на отмъщение. Налагаше се да помисля още малко…
Дяволския чекрък? Помислих върху тази възможност, отхвърлих я, но после отново я извиках в съзнанието си. Дяволския чекрък… Не. Все още не бях го изпитвал. Все още го усъвършенствах. Сетих се за него само защото беше любимото ми занимание, а освен това и най-голямото постижение в живота ми, моята изненада за останалите. Май просто ми се щеше да се измъкна по лесния начин. Трябваше да събера още доста информация, което естествено изискваше от мен да се пораздвижа. Дяволския чекрък…
Необходима ми беше повече яснота. Имах Картите и дневника. Не ми се искаше повече да си играя с колодата, защото още първата карта се бе оказала нещо като капан. Щях да прегледам отново дневника възможно най-скоро, макар да бях почти убеден, че той е твърде субективен, за да ми помогне особено. Длъжен бях да посетя за последен път апартамента на Мелман, в случай, че съм изпуснал нещо. После трябваше да открия Люк и да видя дали той не знае още нещо. И най-малката дреболийка можеше да се окаже от значение. Да-а…
Въздъхнах и се протегнах. Погледах още малко реката и допих чая си. Прекарах Фракир по пачката с наличните си банкноти, избрах няколко и платих сметката си с тях. После се върнах отново на пътя. Време беше отново да се поразтъпча.