ГЛАВА 5
Появих се на улицата тичайки, огрян от слънцето на късен следобед, и спрях, щом се изравних с колата си. За малко да не я позная. Беше покрита с прах и мръсотия, с петна от вода по тях. Колко време бях отсъствал? Не се бях опитвал да изчисля времевите разлики с мястото, откъдето идвах, но ако се съдеше по колата, сигурно бе минал повече от месец. Въпреки това тя изглеждаше непокътната. Никой не я бе потрошил и…
Погледът ми се плъзна нагоре по улицата. Сградата, приютявала преди „Брутус Сторидж“ и покойния Виктор Мелман, вече не съществуваше. Обгорен, полусринат скелет и части от две стени заемаха сега нейния ъгъл. Насочих се натам.
Обиколих останките, за да ги огледам. Те бяха студени и уталожени. Сивите ивици и бледите кръгове в саждите означаваха, че водата, изсипана върху сградата, вече се бе изпарила. Миризмата на пепел не беше особено силна.
Дали всичко бе започнало от моята клада във ваната? Едва ли. Пламъците й бяха твърде малки и ограничени, а и не бях забелязал да са се разраснали, докато чаках в апартамента.
Докато оглеждах руините, край мен премина момче със зелено колело. Няколко минути по-късно то се върна и застана на около три метра от мен. Беше около десетгодишно.
— Аз го видях — заяви то. — Видях пожара.
— Кога беше това? — попитах го аз.
— Преди три дни.
— Разбра ли се как е започнал?
— Нещо в склада, нещо запа…
— Запалително?
— Ъ-хъ — каза то през усмивка с липсващ зъб. — Може и да е било нарочно. Заради застраховката.
— Сериозно?
— Ъ-хъ. Татко каза, че сигурно бизнесът им не е вървял.
— Не да не са ставали такива работи — казах аз. — Имало ли е някой вътре?
— Предполагат, че художникът, дето живееше на горния етаж, е изгорял, защото не успели да го открият. Ама не намерили и кости или нещо такова. Пожарът си го биваше. Дълго време горя.
— През нощта ли беше или през деня?
— През нощта. Ей оттам го гледах. — Момчето посочи едно място от другата страна на улицата, в посоката, обратна на тази, от която се бях появил. — Доста вода му изляха.
— Видя ли някой да излиза от сградата?
— Не — каза то. — Когато пристигнах, вече здравата се беше разгоряло.
Кимнах и се обърнах към колата си.
— Патроните би трябвало да избухнат в пожар като тоя, нали така? — подхвърли момчето.
— Да — отвърнах му аз.
— Да, ама не.
Аз се обърнах.
— Какво искаш да кажеш? — попитах. Хлапето вече ровичкаше из джоба си.
— Вчера играхме там с едни мои приятели — обясни то, — и намерихме сума ти патрони.
Малкият отвори дланта си и в нея проблеснаха няколко метални капсули.
Аз тръгнах към него, а той клекна и постави една от тях на тротоара. После неочаквано се протегна, грабна близкия камък и го запрати по нея.
— Недей! — изкрещях аз.
Камъкът се стовари върху патрона, но не последва нищо.
— Така можеш да се осакатиш… — започнах аз, но хлапакът ме прекъсна.
— Ами. Нито един от тия боклуци няма да гръмне. Тоя розов прах дори не гори. Имаш ли кибрит?
— Розов прах ли? — попитах аз и отместих камъка. От смачканата метална капсула се бе проточила ивичка от розов прах.
— Ето — каза момчето, сочейки към него. — Странно, а? Аз пък мислех, че барутът е сив.
Коленичих и докоснах веществото. Стрих го между пръстите си. Помирисах го. Дори го опитах на вкус. Не можах дори да предположа какво, по дяволите, е това.
— Предавам се — казах. — Та казваш, че дори не гори, а?
— А-ха. Сложихме малко от него на един вестник и подпалихме хартията.
— Да ти се намират още патрони?
— Ами-и… да.
— Ще ти дам един кинт за тях — казах аз. Хлапето отново ми показа зъбите с празнината между тях и посегна към джоба на дънките си. Прекарах Фракир през пачката със странни банкноти от Сенките и измъкнах оттам един долар. Момчето го прибра и ми подаде два изцапани със сажди трийсетмилиметрови патрона.
— Благодаря — каза то.
— Пак заповядай. Имаше ли още нещо интересно там?
— Не. Останалото е само пепел.
Качих се в колата си и я подкарах. Отбих се в първата автомивка, край която минах, защото едва успях да махна с чистачките малко от мръсотията по предното стъкло. Гумените пипала на мивката прилепнаха към купето и аз се озовах в море от пяна. Междувременно проверих дали кибритът, който ми беше дал Люк, все още е у мен. У мен си беше. Добре. Добрах се до телефонна будка.
— Тук е „Ню Лайн Мотел“ добър ден — ми отговори от другия край на линията млад мъжки глас.
— Преди няколко дни във вашия мотел е бил отседнал мъж на име Лукас Рейнард — казах аз. — Искам да проверя дали не е оставил някакво съобщение за мен. Казвам се Мърл Кори.