— Минутка, ако обичате.
Пауза. Прелистване.
— Да, оставил е.
— И какво гласи то?
— В запечатан илик е. Бих предпочел да не…
— Добре. Ще дойда лично.
Отидох дотам с колата. Открих мъжа със съответния глас на реценцията. Доказах самоличността си и прибрах плика. Служителят, слабоват тип с руса коса и четинести мустачки, се загледа в мен за известно време и след това каза:
— Ще се видите ли отново с мистър Рейнард?
— Да.
Той отвори някакво чекмедже и измъкна от там кафяв плик. На него бяха изписани името на Люк и номерът на стаята му.
— Той не ни остави адреса си — обясни мъжът, докато отваряше плика. — Чистачката е намерила този пръстен на полицата в банята, след като вече си беше тръгнал. Бихте ли му го предал?
— Разбира се — казах аз и той ми го подаде. Седнах на едно от канапетата във фоайето. Пръстенът беше от розовеещо злато, украсено със син камък. Не си спомнях някога да съм виждал Люк да го носи. Сложих пръстена на безименния пръст на лявата си ръка. Пасна чудесно. Реших да го нося, докато открия Люк.
Отворих писмото, написано на хотелска бланка, и го зачетох.
„Мърл, жалко за вечерята. Чаках те. Надявам се всичко да е наред. Утре сутрин тръгвам за Албукерк. Ще остана там три дни. После отивам за още три в Санта Фе. И на двете места ще отседна в «Хилтън». Има още някои неща, за които бих искал да поговорим. Моля те, обади се. Люк“
Хм. Позвъних в една позната пътническа агенция и от там разбрах, че мога да се уредя със самолетен билет за Албукерк, ако се размърдам. И тъй като предпочитах да говоря с Люк лице в лице, а не по телефона, постъпих точно така. Минах пътьом през агенцията, за да си прибера билета и да го платя, след което се озовах на летището, паркирах колата си и й махнах за сбогом. Едва ли щях да я видя отново. Грабнах си раницата и се запътих към терминала.
Оттук-нататък всичко тръгна без излишни изненади. Загледах се в отдалечаващата се писта, осъзнавайки, че този етап от живота ми всъщност е приключил. Както обикновено, не всичко се бе получило точно както ми се искаше. Бях решил да приключа набързо със случая „З“ или пък да забравя за него, да се видя с някои хора, които се канех да посетя от доста време, и да поспра на места, които още отпреди бях счел за интригуващи. След това щях да отида до нужната сянка, за да огледам Дяволския чекрък за последно и да се отдам на съществуване под знака на своята по-добра половина. Сега всичко се бе обърнало с главата надолу. Причините за това бяха връзката между „З“ и смъртта на Джулия, както и фактът, че се бе намесила сила, идваща от Сенките, която аз не разбирах.
Именно тази сила ме безпокоеше най-много. Дали не копаех собствения си гроб и не рискувах живота на приятелите и близките си, за да угодя на гордостта си? Надявах се с малко късмет да успея да се оправя сам, но колкото повече се замислях, толкова по-сериозно започвах да приемам враговете, с които се бях сблъскал, и липсата на каквато и да е информация относно „З“. Не беше честно от моя страна да държа останалите в неведение, особено ако и техният живот се окажеше застрашен. Адски ми се щеше да успея да реша целия проблем сам, за да им го поднеса опакован като подаръче. Не беше изключено и да успея да го сторя, но…
По дяволите. Налагаше се да им кажа. Ако „З“ ми видеше сметката и тръгнеше срещу тях, те трябваше да бъдат подготвени. Ако всичко беше част от нещо по-голямо, те отново трябваше да са наясно. Колкото и да не ми харесваше тази мисъл, все пак се налагаше да им кажа.
Наведох се напред и проверих с ръка пространството под предната седалка, където бях оставил раницата си. Така да бъде, но преди това щях да поговоря с Люк. Бях напуснал градчето и вероятно бях в безопасност. Освен това не беше изключено да успея да науча от Люк нещо, което да ми подскаже как да действам. Предпочитах да разполагам с повече информация, когато се стигнеше до обяснения пред останалите. Реших да изчакам още малко.
Въздъхнах. Поръчах на стюардесата да ми донесе едно питие и отпих от него. Ако бях тръгнал с колата до Албукерк по обичайния начин, това щеше да ми отнеме твърде много време. Минаването през Сенките в този случай не ми вършеше работа, защото никога преди не бях посещавал това място и не знаех как да го открия. Жалко. Искаше ми се там колата да е на мое разположение. Люк вероятно вече бе отпътувал за Санта Фе.
Загледах се в облаците и се опитах да открия в тях въображаеми фигури. Тези, които видях, отговаряха напълно на настроението ми, затова измъкнах книжлето от раницата и четох, докато самолетът започна да се спуска. Когато отново погледнах навън, за известно време пейзажът се състоеше предимно от планински склонове. Скрибуцащ глас ни увери, че времето долу е приятно. Замислих се за баща си.