Измъкнах се от вратата на самолета, преминах край магазин за сувенири, претъпкан с индиански накити, мексикански гърнета и други странни предмети, открих телефон и се обадих в местния „Хилтън“. Люк вече се беше изнесъл оттам. Обадих се в „Хилтън“ в Санта Фе. Разбрах, че е отседнал там, но в момента отсъства. Резервирах стая и за себе си и затворих телефона. Жената на гише „Информация“ ми обясни, че мога да хвана извънредния полет за Санта Фе след около час и половина и ме насочи към гишетата за билети. Някъде бях чел, че Санта Фе е една от малкото столици на провинции в Мексико без голямо летище.
Докато се насочвахме на север, на борда на един „И-25,“ някъде около разрастващата се сянка на връх Сандиа, Фракир се затегна за миг около китката ми и отново се отпусна секунда по-късно. После отново. И още веднъж. Заоглеждах се бързо из малкия салон, за да открия опасността, за която току-що бях предупреден.
Мястото ми се намираше в задната част на самолета. Малко по-напред се бе настанила съпружеска двойка на средна възраст. Мъжът и жената говореха с тексаски акцент и се бяха окичили с изобилие от крещящи бижута от сребро и тюркоази. Около средата на салона имаше три по-възрастни жени, които обсъждаха живота в Ню Йорк. Близо до тях бе седнала млада двойка, загърбила напълно останалия свят. По диагонала, другата страна на пътеката, двама млади мъже, със сакове пригодени за тенис-ракети, си говореха за колежа. Зад тях, една монахиня четеше книга. Погледнах навън, но не видях нищо заплашително по магистралата или около нея. Не ми си щеше да привличам вниманието с излишни маневри из салона.
Затова произнесох една-единствена дума на Тари и разтрих китката си, след което предупрежденията секнаха. Остатъкът от пътуването мина безбурно, но въпреки това аз не успях да се успокоя, макар че фалшивите тревоги също да не бяха изключени, просто заради естеството на всяка нервна система. Гледах червените плочи и червеникаво-жълтата почва под себе си, поточетата с построените над тях мостчета, плъзгах погледа си по далечните планински била и по по-близките склонове, осеяни с кедрови дървета, и се чудех. „З“? Дали се беше появил отново, дали ме наблюдаваше отнякъде в очакване? И ако беше така, то защо? Защо просто не седнехме на по бира, за да обсъдим проблема? Можеше да се окаже недоразумение.
Само дето нямах чувството, че е недоразумение. И все пак щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех какво точно става, макар че с това проблемът нямаше да отпадне. Бях готов дори аз да платя бирата.
Докато се спускахме над града, лъчите на залязващото слънце хвърлиха своите отблясъци върху ивиците сняг по Сангре де Кристо. Сенки се спуснаха но сивочервените склонове. Повечето от сградите, които се виждаха, бяха с гипсова мазилка. Когато слязох от автобуса пред входа на „Хилтън,“ ми се стори, че температурата е паднала с десетина градуса в сравнение с тази в Албукерк. Все пак тук надморската височина беше нараснала с около осемстотин метра, а времето бе напреднало с почти два часа.
Регистрирах се и намерих стаята си. Опитах да се свържа с Люк, но никой не вдигна. Взех душ и се преоблякох. Позвъних още веднъж до неговата стая, отново никакъв отговор.
Реших да намеря бара, да гушна там една бира и след известно време да позвъня отново. Надявах се Люк да не е успял да удари някой джакпот по женска линия.
Мистър Бразда, на който се натъкнах във фоайето в опита си да получа нужните координати, се оказа управител на хотела. Той ме попита как намирам стаята си, после разменихме няколко любезности и той ми посочи съответния коридор. Запътих се натам, но не успях да стигна до целта си.
— Мърл! Какво правиш тук, по дяволите? — ме попита един познат глас.
Обърнах се и забелязах Люк, който тъкмо бе влязъл във фоайето. Изпотен и ухилен, той носеше прашни работни дрехи и ботуши, шапка от същия тип и няколко пласта мръсотия. Здрависахме се и аз казах:
— Исках да поговоря с теб. — И добавих: — С какво се занимаваш сега? Да не вербуваш доброволци за нечия кауза?
— Не, мотах се цял ден около Пекос — отвърна ми той. — Винаги го правя, щом намина оттук. Страхотно е.
— Трябва и аз да опитам някой път — казах аз. — Май че е мой ред да те черпя една вечеря?
— Правилно — отговори ми Люк. — Изчакай само да взема един душ и да се преоблека. Ще се срещнем в бара след петнайсет-двайсет минути. Става ли?
— Дадено. До скоро.
Тръгнах по коридора и открих мястото. Беше средно голямо, с приглушено осветление, прохладно и сравнително добре посетено. Помещението включваше две стаи с широка връзка между тях, обзаведени с ниски, удобни на вид кресла и малки масички.