Една млада двойка тъкмо освобождаваше ъгловата маса вляво от мен, за да се отправи с питиетата си в ръка към салона на ресторанта. Заех масата. Малко след това се появи сервитьорката и си поръчах бира.
Бяха изминали няколко минути, през които отпивах от бирата си, а съзнанието ми прехвърляше отново гадостите от последните няколко дни, когато забелязах, че една от фигурите, които се мотаеха наоколо, не ме подмина. Въпросната фигура се бе установила до мен, но достатъчно назад, за да може погледът ми да отчете единствено мъглявото й присъствие.
Дочу се тих глас:
— Извинете, може ли да ви задам един въпрос?
Обърнах се и видях нисък, слабоват мъж, с прошарена коса и мустаци и черти на испанец. Беше облечен впечатляващо изискано, вероятно в съответствие с местните представи за бизнесмен. Последва съвсем кратка усмивка, която разкри пред мен отчупеното връхче на един от предните му зъби и факта, че е притеснен.
— Казвам се Дан Мартинес — каза той, без да ми подаде ръката си. После хвърли един поглед на креслото срещу мен. — Мога ли да поседна при вас за минутка?
— За какво става въпрос? Ако продавате нещо, не съм заинтересован. Освен това очаквам някого…
Той поклати глава.
— Не, нищо подобно. Знам, че очаквате някого — мистър Люк Рейнард. Всъщност това, което ще ви кажа, се отнася и до него.
Посочих му креслото.
— Добре. Седнете тогава и задайте въпроса си.
Той седна, кръстоса ръцете си и ги облегна на масата. След това се наведе напред.
— Дочух разговора ви във фоайето — започна той, — и останах с впечатлението, че го познавате доста добре. Ще имате ли нещо против да ми кажете от колко време го познавате?
— Ако това е всичко, което искате знаете — отговорих аз, — от около осем години. Учихме заедно в колежа, след това работихме няколко години за една и съща компания.
— „Гранд Дизайн“ — уточни той, — фирма за компютри в Сан Франциско. А познавахте ли се преди колежа?
— Излиза, че вече сте научил доста неща — казах аз. — Какво искате всъщност? Да не сте нещо като ченге?
— Не — каза той, — нищо подобно. Уверявам ви, че не искам да навлека неприятности на вашия приятел. Просто се опитвам да спестя малко от тях на самия себе си. Нека само ви попитам…
Аз поклатих глава.
— Дотук с жокерите — му казах. — Не обсъждам приятелите си с непознати, без да имам солидна причина.
Мартинес разтвори широко ръце.
— Не бих се почувствал измамен — каза той, — ако вие му разкажете за нашия разговор. Всъщност дори искам да го сторите. Той ме познава. Аз искам той да научи, че съм разпитвал за него, става ли? В действителност това би било в негова полза. По дяволите, та аз дори разпитвам негов приятел, не е ли така? Разпитвам някой, който би решил да ме излъже, за да му помогне. Просто се нуждая от няколко простички факта…
— А аз от една простичка причина — защо ви е необходима тази информация?
Мартинес въздъхна.
— Добре — каза той. — Той ми предложи една много интригуваща възможност за инвестиране. Става дума за сериозна сума пари. Риск има, както при откриването на всяко ново предприятие в някоя от доста експлоатираните области. И все пак възможностите за възвръщаемост правят предложението му примамливо.
Кимнах.
— И вие искате да разберете дали той е коректен?
Мартинес се изкикоти.
— Хич не ми пука дали е коректен — каза той. — Интересува ме единствено дали би могъл да достави продукта в добро състояние.
Нещо в начина, по който говореше този мъж, ми напомняше за някого. Опитах се, но не успях да си спомня за кого точно.
— Вижте — казах аз и отпих от бирата си, — съжалявам, но днес схващам малко трудно. Става въпрос за компютри, нали?
— Естествено.
— Искате да знаете дали настоящият му работодател би могъл да го закове, ако той започне бизнес тук, разчитайки на информацията, с която разполага?
— Накратко — да.
— Предавам се — казах аз. — Сигурно има хора, които биха отговорили на въпроса ви далеч по-добре от мен. От правна гледна точка, интелектуалната собственост е доста хлъзгава материя. Аз не знам какво точно продава той и откъде го е взел — в тази насока варианти не липсват, но дори да знаех, пак нямаше да съм наясно с вашата законова осигуровка.
— Не съм и очаквал нещо подобно — каза Мартинес, усмихвайки се.
Аз отвърнах на усмивката му.
— Смятайте тогава, че посланието ви ще бъде предадено — казах аз.
Той кимна и се надигна.
— О, само един последен въпрос — започна Мартинес.
— Да?
— Той споменавал ли е някога за места — каза той, вперил поглед право в очите ми, — наречени Амбър или Царството на Хаоса?