Нямаше начин да не е забелязал изумлението ми, което явно го накара да стигне до напълно погрешно заключение. Бях убеден, че Мартинес не се и съмнява, че го лъжа, когато напълно искрено му отговорих:
— Не, никога не съм чувал нещо подобно от него. Защо питате?
Той поклати глава, докато връщаше креслото на мястото му, и стъпи встрани от масичката. Отново се бе усмихнал.
— Това не е толкова важно. Благодаря ви, мистър Кори. Нус а дхабзуп дхилша.
И после буквално изчезна зад ъгъла.
Скочих на крака и понечих да го последвам, но чух името си:
— Хей, Мърл! Не се измъквай! Вече съм тук!
Обърнах се. Люк току-що бе влязъл през входа зад гърба ми. Косата му беше все още влажна след душа. Той се приближи, тупна ме по рамото и се настани на креслото, което Мартинес току-що бе освободил. После кимна към полупразната ми чаша с бира и аз се върнах на мястото си.
— Нуждая се от нещо подобно — каза той. — Господи, колко съм жаден! Къде се беше запътил, когато влизах?
Установих, че не изпитвам желание да му разкажа за проведения преди малко разговор, най-малкото заради неговия странен финал. Люк явно не бе успял да мерне Мартинес.
— Канех се да посетя клозета.
— Той е в тази посока. — Люк посочи към входа на бара. — Минах край него, докато идвах насам.
После насочи погледа си надолу.
— Я ми кажи, този пръстен на ръката ти…
— А, да — казах аз. — Беше го забравил в „Ню Лайн Мотел“. Дадоха ми го, когато отидох, за да взема съобщението ти. Ето, дай да…
Дръпнах пръстена, но не успях да го сваля.
— Нещо се е запънал — отбелязах аз. — Странно. Доста лесно го сложих на пръста си.
— Може пръстът ти да е отекъл — отбеляза Люк. — Вероятно заради надморската височина. Доста нависоко сме.
Той извика сервитьорката и си поръча бира, а аз опитах отново с пръстена.
— Май ще се наложи да ти го продам — каза Люк. — Ще ти предложа изгодна цена.
— Ще видим — казах му аз. — Минутка само.
Той махна вяло с ръка и аз тръгнах към тоалетната. Там нямаше никой и аз спокойно изрекох думите, които възвръщаха на Фракир способността й да ме предупреждава за непосредствени опасности. Последва незабавно раздвижване. Преди да съм успял да й заповядам каквото и да е, Фракир се появи, заблестя, откачи се от китката ми, плъзна се по опакото на ръката ми и се уви около безименния ми пръст. Аз се загледах изненадан и видях как пръстенът потъмнява, след което усетих как той се сви толкова силно, че ми причини болка.
Последва почти мигновено отпускане, сякаш пръстът ми ненадейно бе отънял. Схванах идеята. Измъкнах пръстена и под него се разкри следата от впиването му в плътта ми. Фракир отново се размърда, като че ли искаше да го изблъска. Погалих я.
— Добре — казах аз. — Благодаря ти. Обратно.
Тя сякаш се поколеба за известно време, но накрая се подчини на волята ми, без да се налага да формулирам по-ясно заповедта си. Плъзна се отново, уви се около китката ми и избледня.
Пооправих се и се върнах в бара. Подадох пръстена на Люк, седнах и отпих от бирата си.
— Как успя да го свалиш? — попита той.
— С малко сапун — отвърнах аз.
Той загъна пръстена в кърпичката си и го прибра.
— Май не успях да ти измъкна паричките, а?
— Така изглежда. Няма ли да си го сложиш?
— Не, за подарък е. Знаеш ли, въобще не съм очаквал, че ще цъфнеш тук — изкоментира той и загреба шепа фъстъци от купичката, която се беше появила в мое отсъствие. — Предполагах, че просто ще ми звъннеш, за да уговорим нещо за по-късно. Въпреки това се радвам, че дойде. Кой знае кога щеше да се окаже това „по-късно“. Виж, имам някои планове, които се задвижиха по-бързо, отколкото очаквах. Точно тях исках да обсъдя с теб.
Кимнах.
— Аз също имам някои неща, за които искам да си поговорим.
Той кимна на свой ред.
В тоалетната бях решил засега да не споменавам за Мартинес и нещата, за които той бе намекнал в началото на разговора ни. И макар казаното да не представляваше някакъв особен интерес за мен, винаги се чувствам по-сигурно при разговорите си с когото и да било, включително с приятелите си, когато разполагам с малко допълнителна информация, за която събеседникът ми не подозира. Затова реших да оставя нещата, както си бяха.
— Нека тогава да постъпим като цивилизовани хора и да оставим всичко по-важно за след вечерята — каза Люк, докато късаше салфетката си на ивици. Събра парченцата и добави: — После ще намерим някое по-усамотено място, където да поговорим.
— Добра идея — съгласих се аз. — Искаш ли да вечеряме тук?