— Точно така.
— Каза, че смяташ просто да попътуваш насам-натам.
— Ъ-хъ.
— Малко по-късно в главата ми изникна друга възможност.
Погледна ме, но аз не казах нищо.
— Помислих си — каза той след известно време, — дали пък не си се захванал да проектираш нещо, за да подсигуриш създаването на своя собствена компания, или пък по нечия чужда поръчка. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Мислиш, че съм се добрал до нещо, нещо наистина непознато, и не искам то да стане притежание на „Гранд Дизайн?“
Люк плесна по седалката.
— Винаги съм си знаел, че не си глупак — каза той. — Значи сега се мотаеш, само за да изчакаш докато начинанието набере нужната скорост. Когато това стане, ти ще пипнеш купувача, който се окаже най-перспективен.
— Не звучи зле — казах аз, — само дето няма нищо подобно.
Люк се ухили.
— Хайде де — каза той. — Това, че работя за „Гранд“, не ме превръща автоматично в техен шпионин. Би трябвало да го знаеш.
— Знам го.
— Освен това не те питах от едното любопитство. Всъщност имам съвсем други планове. Бих искал да успееш и то не как да е.
— Благодаря ти.
— Бих могъл да ти бъда от полза, от значима полза, смея да отбележа.
— Започвам да схващам накъде биеш, Люк, но…
— Защо просто не ме изслушаш? Първо, обаче, ще ми отговориш на един въпрос. Не си подписвал никакъв договор с някой от местните, нали?
— Не съм.
— И аз така си мислех. Би било малко прибързано от твоя страна.
Дърветата край пътя бяха станали по-големи, а нощният ветрец малко по-студен. Луната също изглеждаше по-голяма и по-лъскава в сравнение с тази, която видяхме долу в града. Преминахме през няколко зигзагообразни участъка, които ни отведоха още по-високо. Погледът ми се спря на няколко резки пропадания отляво. Пътят не беше ограничен с мантинела.
— Виж — каза Люк, — не се опитвам да ти се набутам. Нито пък искам от теб почетна роля в името на доброто старо време. Нищо подобно. Говоря ти за истински бизнес, защото си мисля, че винаги е по-добре да работиш с някой, на когото можеш да се довериш. Нека ти припомня няколко факта. Ако разполагаш с някакъв страхотен дизайн, ти би могъл да го продадеш за куп пари на доста хора от бизнеса и то само ако действаш предпазливо, адски предпазливо. Но с това нещата ще приключат. Златната ти възможност ще е изтекла в канавката. Ако наистина искаш да направиш големия удар, по-добре започни с нещо свое. Виж „Епъл“. Ако идеята ти наистина си струва, ти винаги ще успееш да спечелиш от нея, при това доста повече, отколкото ако просто я продадеш на някого. Може и да си бог в дизайна, но не познаваш пазара така, както аз го познавам. Освен това познавам хора из цялата страна, хора, които биха ми се доверили дотолкова, че да инвестират суми, които да задвижат нещата. По дяволите, нямам намерение да остана в „Гранд“ до края на живота си. Позволи ми да се включа и аз ще осигуря парите. Ти ще движиш проектите, а аз — бизнеса. Това е единственият начин да постигнем нещо наистина сериозно.
— Мили боже — въздъхнах аз. — Наистина звучи страхотно, но през цялото време се движиш в грешна посока. Не разполагам с нищо подобно.
— Хайде де! — каза той. — Знаеш, че можеш да ми се довериш. Дори да ми откажеш категорично, пак не бих се раздрънкал. Никога не прецаквам приятелите си. Просто си мисля, че ще сгрешиш, ако не реализираш идеята самостоятелно.
— Люк, нямам какво да крия от теб.
Той замълча за известно време. После отново ме погледна. Когато и аз се обърнах към него, видях, че се усмихва.
— Кой ще е следващият ти въпрос? — попитах го аз.
— Какво представлява Дяволския чекрък?
— Какво?
— Свръхсекретният, шушу-мушу проект на Мърл Кори. Дяволския чекрък — отвърна ми той. — Компютърно дизайнерска гяволия, невиждана до ден днешен. Течни полупроводници, криогенни резервоари, плазма…
— Господи! — казах аз. — Та това е само на майтап. Просто едно налудничаво хоби. Дизайнерска игричка, машина, която дори не би могла да бъде създадена на Земята. Е, в по-голямата си част може би. Но не би функционирала. Точно като рисунките на Ешер — изглеждат страхотно на хартия, но не могат да бъдат реално възпроизведени. — После, след кратък размисъл, попитах: — И откъде въобще си успял да научиш за това? Не съм го споменавал пред никого.
Люк се прокашля и отново зави с колата. Луната сега беше нащърбена от върховете на дърветата. Няколко водни капчици се появиха по предното стъкло.
— Е, ти не беше чак толкова потаен — отговори той. — Всеки път, когато идвах в твоя апартамент, на бюрото ти или на чертожната ти дъска редовно заварвах по някоя скица, дизайн или пък бележки. Просто нямаше как да не ги забележа. Повечето от тях бяха кръстени „Дяволски чекрък“. И след като нищо подобно така и не се появи в „Гранд“, аз реших, че сигурно имаш някакво по-специално отношение към този проект и че вероятно искаш да си подсигуриш бъдещето с него. Никога не съм те смятал за вятърничав мечтател. Сигурен ли си, че не ме баламосваш с обясненията си?