— Не, не и откакто се разделихме. Мисля, че все още е с някакъв тип на име Рик. А ти?
— Да. Отидох да я видя снощи.
— Защо?
Той сви рамене.
— Тя също беше от тайфата, а пък всички се пръснахме.
— Как е тя?
— Все още изглежда добре. Пита ме за теб. Помоли ме да ти предам това.
Той измъкна някакъв запечатан плик от сакото си и ми го подаде. На него бе изписано името ми с нейния почерк.
„Мърл, Не бях права. Знам кой си ти и че си в опасност. Трябва да те видя. Имам нещо, което ще ти потрябва. Много е важно. Моля те, обади ми се или ела веднага щом можеш.
С любов, Джулия“
— Благодаря ти — казах аз, отворих раницата си и сложих писмото вътре.
Беше загадъчно… и объркващо. Доста объркващо. По-късно щях да реша как да постъпя. Все още я харесвах повече, отколкото ми се щеше да си призная, но не бях сигурен дали искам да я видя отново. И все пак какво ли значеше това, че знае кой съм?
Изместих я от мислите си. За пореден път. Известно време гледах колите навън, отпивах от кафето си и си мислех за това как срещнах Люк за пръв път в клуба по фехтовка, през първата ни година в университета. Беше невероятно добър.
— Фехтуваш ли се още? — го попитах.
— От време на време. А ти?
— Ако ми падне случай.
— Така и не разбрахме кой е по-добър от двама ни.
— Сега не му е времето — казах. Той се ухили и помаха няколко пъти с ножа си срещу мен.
— Сигурно. Кога тръгваш?
— Вероятно утре. Имам няколко неща за оправяне и приключване. Щом свърша с тях, тръгвам.
— И накъде?
— Насам-натам. Още не съм решил твърдо.
— Ти си откачен.
— Ъ-хъ. Wanderjahre — годините за странстване, нали така им казваха? Аз пропуснах моите навремето и сега ще си наваксвам.
— Знаеш ли, доста добре ми звучи. Може пък и аз да опитам някой път.
— Опитай. Но мисля, че ти си взе своите на части.
— Какво имаш предвид?
— Аз не бях единственият, който изчезваше толкова често.
— А, това ли? — Той махна с ръка. — Това беше бизнес, а не забавление. Оправяне на сделки, плащания. Смяташ ли да навестиш старците?
Странен въпрос. Никой от нас не бе говорил за своите родители досега, освен в най-общи линии.
— Едва ли — казах. — Твоите как са?
Той улови погледа ми и го задържа, докато хроничната му усмивка се разширяваше.
— Трудно е да се каже — отвърна той. — Нещо сме позагубили контакта.
Аз също се усмихнах.
— Познато усещане.
Доядохме си закуската и изпихме по едно последно кафе.
— Значи няма да говориш с Милър?
— Не.
Той отново сви рамене. Донесоха ни сметката и аз я взех.
— Този път аз плащам — каза той. — Нали поне имам работа.
— Благодаря. Може да ти се обадя, за да вечеряме заедно. Къде си отседнал?
— Чакай. — Той се пресегна към джобчето на ризата си, извади оттам кибрит и ми го подаде. — Ето. „Ню Лайн Мотел“.
— Ако мина към шест?
— Става.
Той плати и на улицата се разделихме.
— Доскоро — каза той.
— Ъ-хъ.
Сбогом, Люк Рейнард. Странен човек. Познавахме се вече от почти осем години. Бяхме си изкарвали добре навремето. Съперничехме си в доста дисциплини. Тичахме заедно почти всеки ден. В университета бяхме в отбора по лека атлетика. Случваше се да излизаме с едни и същи момичета. За пореден път му се възхитих — силен, интелигентен и също толкова потаен, колкото съм и аз. Между нас имаше някаква връзка, която така и не успях да разбера напълно.
Върнах се при паркинга пред моя блок и огледах двигателя и шасито на колата си преди да пъхна ключовете в таблото, за да запаля. Карах бавно, оглеждах нещата, които ми изглеждаха свежи и нови преди осем години, и се сбогувах с тях. Вече бях си взел сбогом през миналата седмица с всички хора, които имаха някакво значение за мен. С изключение на Джулия.
Сбогуването с нея бе от нещата, които все предпочитах да отложа, но вече нямаше за кога. Сега или никога, пък и любопитството ми беше крайно раздразнено. Отбих на паркинга на един супермаркет и намерих телефон, но никой не вдигна слушалката, когато набрах нейния номер. Предположих, че сигурно отново е на пълен работен ден, но не беше изключено и да е под душа или да пазарува някъде. Реших да мина край апартамента й и да проверя. Не беше далече. А каквото и да имаше да ми каже, то щеше да е добро извинение, за да я видя за последен път.
Обикалях няколко минути, докато намеря удобен паркинг. Заключих колата, върнах се пеш до ъгъла и завих вдясно. Денят бе станал малко по-топъл. Някъде наоколо лаеха кучета.
Закрачих към голямата викторианска сграда, която бяха превърнали в кооперация. Прозорците на Джулия се виждаха на предния ред. Апартаментът й беше в дъното на последния етаж. Докато влизах през централния вход, се опитах без особен успех да потисна спомените си. Мислите за прекараното заедно с нея време нахлуха отново в съзнанието ми заедно с цяла глутница стари чувства. Спрях. Глупаво беше да идвам тук. Защо да се тормозя за нещо, което дори не ми липсваше. И все пак…