— Сещам се.
— Ами, малко след това, той дори подхвана една от тях. Ако не бях толкова мотан тогава, бих се заклел, че му се отдаваше. Той левитираше, сътвори огнени кълба, призова някакви чудовища и после ги накара да изчезнат. Кой знае какво ми е дал да пуша. Дявол да ме вземе, обаче всичко изглеждаше толкова истинско.
— А-ха.
— Както и да е — продължи Люк, — той спомена за някакъв град — първообраз на всичко останало. При всичките прилагателни, дето му лепна, така и не успях да разбера дали става въпрос за нещо като Содом и Гомор, или пък по-скоро за друг Камелот. Той нарече това място Амбър и каза, че то било управлявано от някакво полуоткачено семейство, а самият град бил населен с техните собствени копелета и със същества, чиито прародители били домъкнати от други светове. Намеци за това семейство и за града се срещали във всички по-известни легенди. Така и не успях да преценя дали говореше с метафори, както често правеше преди, и какво искаше всъщност да каже.
— Интересно — казах аз. — Мелман е мъртъв. Сградата, в която е живял, е изгоряла до основи преди няколко дни.
— Не знаех за това. — Люк погледна отново в огледалото. — Ти познаваше ли го?
— Срещнах се с него след като се видяхме с теб последния път. Кински ми каза, че Джулия се е срещала с него, и аз го потърсих, за да науча нещо повече по въпроса. Виж… Джулия е мъртва.
— Как така? Че аз я видях миналата седмица.
— Тя загина при доста странни обстоятелства. Някакво странно животно я разкъса.
— Господи!
Той натисна рязко спирачките и спря вляво, на една широка отбивка. Точно до нея следваше стръмен, покрит с дървета ров. Измежду техните клони забелязах светлинките на града, далече, далече под нас.
Люк изключи двигателя и загаси светлините. Извади от джоба си пакет „Дърам“ и започна да си свива цигара. Забелязах, че от време на време хвърля по един поглед напред и нагоре.
— Голямо гледане му хвърли на това огледало.
— Да — отвърна той. — Бях почти сигурен, че някаква кола ни следва през цялото време още от паркинга пред „Хилтън“. Почти непрекъснато се движеше на няколко завоя зад нас. Сега като че ли изчезна.
Той запали цигарата си и отвори вратата.
— Дай да подишаме малко чист въздух.
Последвах го. После двамата поспряхме за известно време, загледани в безкрайната шир наоколо. Луната беше толкова ярка, че успях да различа сенките на някои от дърветата. Люк хвърли цигарата си и я смачка.
— Мамка му! — каза той. — Играта взе съвсем да загрубява! Знаех, че Джулия се среща с Мелман, признавам. Дори й занесох едно малко пакетче, което той ме помоли да й предам.
— Картите — казах аз.
Люк кимна.
Измъкнах ги от джоба си и му ги показах. Той почти не ги погледна, макар светлината, да беше слаба, но кимна отново.
— Същите карти бяха — каза той. — Ти все още я харесваше, нали?
— Да, като че ли все още я харесвах.
— О, по дяволите — въздъхна Люк. — Добре. Явно ще се наложи да ти кажа някои неща, стари ми друже. Част от тях не са особено приятни. Дай ми само минутка да си подредя мислите. Ти току-що ми подсигури един сериозен проблем, или по-скоро аз сам си го подсигурих, тъй като реших нещо.
Люк срита чакълената настилка и камъчетата затрополяха надолу по склона.
— Добре — каза той. — Първо ми дай тия карти.
— Защо?
— За да ги направя на конфети.
— Адски съм сигурен, че ще го сториш. Но защо?
— Те са опасни.
— Знам това и смятам да ги задържа.
— Ти не разбираш.
— Обясни ми тогава.
— Не е чак толкова просто. Трябва първо да реша какво да ти кажа и какво не.
— Защо просто не ми кажеш всичко?
— Не мога. Повярвай ми…
Озовах се на земята още щом чух как първият куршум рикошира в близкия камък. Но Люк не постъпи така. Той се затича на зигзаг към групичката от дървета вляво, откъдето някой успя да натисне спусъка още два пъти. В ръката си вече държеше нещо, което след това насочи. Люк стреля три пъти. Нашият нападател също се включи още веднъж. Чух как някой изпъшка след втория изстрел. Скочих на краката си и хукнах към Люк, стиснал в ръката си камък. След третия изстрел нападателят се строполи.
Озовах се до Люк, точно когато той обръщаше тялото, тъкмо навреме, за да видя как покрай отчупения преден зъб в устата на мъжа се проточи нещо, подобно на синьо или сиво облаче мъгла.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Люк, след като мъглата изчезна.
— И ти ли го забеляза? Нямам представа.
Люк погледна към безформеното, тъмно петно, което продължаваше да се разраства отпред на ризата му. В дясната си ръка все още стискаше пистолет 38-ми калибър.