— Не знаех, че носиш пистолет.
— Човек неминуемо стига до него, когато пътува като мен почти непрекъснато — отвърна ми той. — Купувам си по един още щом се появя в някой нов град и после го продавам на тръгване. Заради проверките по летищата. Е, този май няма да го продам. Никога преди не съм виждал този тип, Мърл. А ти?
Кимнах.
— Това е Дан Мартинес, мъжът, за който ти говорих.
— Леле-мале — каза Люк. — Още едно усложнение, мътните го взели. Май ще трябва да се оттегля в някой манастир, за да си набия там в главата, че това са дреболии. Аз…
Той докосна ненадейно челото си с върховете на пръстите си. След това изохка и добави:
— Мърл, ключовете са на таблото. Качи се на колата и се върни веднага обратно в хотела. Остави ме тук. Побързай!
Той вдигна късото дуло на автоматичния си пистолет и го насочи към мен.
— Веднага! Млъкни и се махай!
— Но…
Люк насочи дулото на пистолета надолу и изстреля един куршум в почвата между двата ми крака. След това вдигна оръжието право към гърдите ми.
— Мерлин, сине на Коруин — каза той, стиснал зъби, — ако не хукнеш веднага, пиши се мъртвец!
Вслушах се в съвета му. Изпод гумите на колата изхвърчаха фонтанчета от чакъл, а по асфалта останаха тъмни ивици, докато правех обратния завой с онова чудовище на колела. Префучах надолу по пътя и се занесох на първия десен завой. Набих спирачките на последвалия ляв и чак след това намалих.
Отбих вляво, в основата на стръмен скат, близо да някакъв храсталак. Изгасих двигателя и светлините и дръпнах ръчната спирачка. Отворих тихо вратата и само я побутнах леко след като излязох. На такива места всяко изтракване се чува надалече.
Тръгнах обратно нагоре, като се придържах към по-тъмната, дясна половина на пътя. Беше адски тихо. Стигнах до първия завой и се отправих към втория. Нещо прелетя от едно дърво на друго. Бухал, помислих си аз. Когато наближих втория завой, продължих по-бавно, отколкото ми се щеше, но се налагаше да се движа възможно най-безшумно.
Последните няколко метра изминах на четири крака, възползвайки се от прикритието, което ми осигуряваха по-големите камъни и растителността. Накрая спрях и огледах мястото, където бяхме стояли преди малко. Не видях нищо необичайно. Продължих бавно напред, нащрек, готов във всеки миг да замръзна на мястото си, да се просна на земята, да се наведа рязко, да подскоча или да хукна в зависимост от изискванията на ситуацията.
Нищо не помръдна, ако не се брояха клоните, полюшвани от вятъра. Наоколо нямаше никой.
Понадигнах се и продължих приведен, все така бавно, без да напускам прикритието си.
Никой. Люк беше отпрашил нанякъде. Приближих се още, спрях и се заслушах за повече от минута. Дори тихичко прошумоляване не издаде нечие евентуално присъствие.
Отидох до мястото, където беше паднало тялото на Мартинес. Трупът беше изчезнал. Закрачих насам-натам с надеждата да открия нещо, което би ми дало дори бегла представа за хода на събитията след моето оттегляне. Реших, че е безсмислено да опитам с викане и затова не го и направих.
Върнах се до колата без излишни премеждия, качих се в нея и се насочих към градчето. Не можех дори да гадая какво точно се бе случило.
Оставих чудото на автомобилостроенето на хотелския паркинг, близо до старото му място. После влязох в хотела и отидох до стаята на Люк. Почуках. Не че очаквах някой да ми отвори, но ми се стори, че това е подходяща прелюдия към разбиването на вратата и вмъкването в стаята.
Постарах се да строша само бравата и да оставя вратата и касата в добро състояние, тъй като мистър Бразда ми се бе сторил приятен човек. Отне ми малко повече време, но наоколо не си виждаше никой. Пресегнах се вътре и включих осветлението, после се огледах набързо и накрая се шмугнах в стаята. Изчаках няколко минути, напрегнал слух, но раздвижване в коридора не последва.
Безукорен ред. Празна пътна чанта, поставена на багажната полица. Дрехи, на закачалки в гардероба. В джобовете нищо, с изключение на два кибрита, писалка и молив. Още малко други дрехи и бельо в чекмеджетата. Тоалетен несесер, поставен на нощното шкафче. Нищо необичайно между принадлежностите. До несесера книга — „Стратегия“ от Б.Х.Лайдел Харт, с отметка между страниците, на около една четвърт от края.
Работните му дрехи бяха хвърлени на стола, а на пода до тях стояха прашните ботуши и чорапите му. В ботушите нямаше нищо. Проверих джобовете на ризата. Отначало ми се стори, че са празни, но след това върховете на пръстите ми напипаха малка пачка от тънки, бели листчета. Озадачен, отделих няколко от тях. Необичайни тайни бележки? Не… Наистина нямаше смисъл да се вманиячавам дотолкова. Скоро няколко кафяви стръкчета ми подсказаха верния отговор. Тютюн. Това беше просто хартия за цигари. Очевидно си беше свивал от тях, докато бе скитосвал из шубраците. Припомних си няколко съвместни излета. Преди не беше чак такъв чистник.