— Е, черната магия и загадъчните убийства не са непозната материя за мен — отбелязах аз. — Те май дори са започнали да изкривяват съзнанието ми в нежелана посока. За сметка на това, ти си специалист в съвсем друга област. Не за пръв път ти се налага да възстановяваш липсващите звена в някоя логическа верига. Искам да знам какво ми убягва.
Бил отпи от бирата си и запали отново лулата.
— Добре — каза той. — Откъде е твоят приятел?
— Беше някакво място в Средния Запад — Небраска, Айова, Охайо, нещо такова ми се върти из главата.
— А-ха. С какво се е занимавал баща му?
— Никога не е говорил за това.
— А има ли братя или сестри?
— Не знам. И това не ми е казвал.
— Не ти ли се струва малко необичайно? През всичките осем години, през които сте били заедно, той нито веднъж не е споменал нещо конкретно за родното си място или за семейството си.
— Не. Нали и аз самият никога не съм му говорил за подобни неща.
— Но това е естествено, Мърл. Ти си израснал на странно място, за което не би могъл да говориш. Имал си сериозно основание да отбягваш тази тема. Очевидно, той също. Освен това, когато си дошъл тук, ти не си бил съвсем сигурен как обикновено се държат местните хора. И все пак поведението на Люк ти се е сторило напълно обичайно, нали?
— Разбира се. Той посрещаше моите странности с разбиране. Дължах му същото. Би могло да се каже, че по този въпрос между нас имаше негласно споразумение.
— Как се запозна с него?
— Влязохме по едно и също време в колежа, дори бяхме в една група.
— И двамата идвахте от други места, нямахте други приятели. Нямаше начин да не се сприятелите от самото начало …
— Не. Почти не говорехме един с друг. Струваше ми се, че той е от ония арогантни копелета, дето си мислят, че са десет пъти по-добри от всеки друг. Аз не го харесвах, той мен също.
— И защо?
— По същата причина.
— Но крачка по крачка осъзнахте, че и двамата сте грешили?
— Напротив. И двамата бяхме прави. Опознахме се, докато се опитвахме да се засенчим взаимно. Веднага щом постигнех нещо необичайно, той се опитваше да ме надмине. На свой ред аз правех същото. Захванахме се с един и същ спорт, опитвахме се да сваляме едни и същи момичета, да се справяме най-добре от всички на изпитите.
— И …?
— Някъде по средата на тази надпревара започнахме взаимно да се уважаваме. Когато и двамата се озовахме на Олимпийските финали, стената се пропука. Започнахме да се потупваме един друг по рамото, да разменяме усмивки, и накрая вечеряхме заедно. Разговорът, който подхванахме в ресторанта, продължи цяла вечер. Люк каза, че и пет пари не дава за Олимпийските игри, а аз признах, че и на мен ми е все тая. Той добави, че просто е искал да ми покаже, че е по-добър от мен, нищо повече. После каза, че и двамата сме достатъчно добри, и предложи да оставим резултата равен. Аз чувствах нещата по същия начин и затова веднага се съгласих. Именно тогава станахме приятели.
— Разбирам — каза Бил. — Сприятелили сте се по онзи специфичен начин — избирателно, само за някои определени неща.
Засмях се и отпих от бирата си.
— Нима при всички не е така?
— Отначало да. При някои завинаги. Не че е неестествено. Само дето вашето приятелство е надхвърляло средностатистическите забежки в тази посока.
Кимнах колебливо.
— Може би.
— И все пак нещата продължават да не се връзват. Двама младежи, при това в приятелски отношения — и двамата с минало, за което не желаят да говорят.
— Май че си прав. Какво би могло да означава това?
— Ти не си обикновено човешко същество.
— Не, не съм.
— Убеден съм, че Люк също не е.
— Какво е тогава?
— Е, това е вече по твоята част.
Кимнах.
— Има обаче още нещо, което ме безпокои — продължи Бил.
— Какво?
— Онзи Мартинес. Той ви е проследил, настигнал ви е и после ви е нападнал. В кого ли се е целил? В двама ви? Само в Люк? Или пък само в теб?
— Не знам. Не съм съвсем сигурен към кого беше насочен първият изстрел. След това Мартинес определено се целеше в Люк, но вероятно защото му се наложи да се защитава.