— Да.
— А в каква дисциплина се състезавахте?
— В няколко различни — лекоатлетически. И двамата бяхме бегачи и…
— И неговото време се оказа близко до твоето?
— Адски близко. В някои дисциплини на свой ред бях в ролята на догонващ.
— Странно.
— Кое по-точно?
Брегът стана по-стръмен и преминахме по няколкото удобни за стъпване камъка от другата страна на потока, където пътят беше с метър-два по-широк и доста по-утъпкан.
— Според мен — каза Бил, — фактът, че Люк е бил приблизително толкова добър в тези дисциплини, колкото си и ти, е нещо повече от чиста случайност. Доколкото знам, вие амбъритите, сте няколко пъти по-силни от кое да е човешко същество и притежавате невероятен метаболизъм, който ви дарява с необичайна издръжливост и способност за възстановяване. Как тогава е бил в състояние да се мери с твоите върхови постижения?
— Люк е роден атлет и освен това винаги поддържа добра форма — отговорих аз. — На Земята има и други хора като него — много силни и бързи.
Бил поклати глава.
— Не споря, че е така — каза той. — Просто ми се струва, че съвпаденията взеха да стават твърде много. Този тип крие също като теб миналото си, а накрая дори се оказва, че знае кой всъщност си ти. Кажи ми, той падаше ли си изкуствоман?
— Моля?
— Искам да кажа, той също ли проявяваше особен интерес към предметите на изкуството? Беше ли колекционер?
— О, да. Двамата почти не пропускахме откриването на някоя нова галерия или музейна експозиция.
Бил изсумтя и метна някакво камъче, което цопна в потока.
— Така-а — започна той, — това отслабва една от опорните ми точки, но далеч не отхвърля цялата теория.
— Нещо не можах да схвана…
— Изглежда ми странно, че Люк също е познавал онзи откачен художник-окултист. Вярно, това, което ми каза за интересите му към изкуството, го обяснява в известна степен, още повече щом като Мелман е бил чак толкова добър.
— Можеше спокойно да не ми каже, че го е познавал.
— Така е. Но тези негови физически способности… Не се опитвам, разбира се, да създам някаква нагласена хипотеза, но все пак чувствам, че този тип е бил доста необикновен.
Кимнах.
— От снощи насам прехвърлих всичко на няколко пъти през главата си — казах аз. — Ако наистина не е оттук, нямам дори представа откъде би могъл да бъде.
— В такъв случай вероятно сме изчерпали тази линия на нашето разследване — каза Бил.
Двамата поехме по един нов завой и той спря за известно време, за да погледа полета на няколко птици, които току-що се бяха отделили от блатистата почва край водата. После погледна назад към мястото, откъдето бяхме дошли и продължи:
— Кажи ми, просто ей така, какъв е твоят… ъ-ъ… ранг?
— Какво имаш предвид?
— Ами ти си син на Принц на Амбър. Какъв те прави това?
— Имаш предвид титлата ли? Аз съм Херцог на Западните Покрайнини и Граф на Колвир.
— Което значи?
— Което значи, че не съм Принц на Амбър и че няма защо да се притесняват за мен като за евентуален престолонаследник или подбудител на заговор срещу краля…
— Хм.
— Какво искаш да кажеш с това „хм?“
Той сви рамене.
— Доста исторически изследвания съм изчел. Никой приближен на краля не е в безопасност.
На свой ред вдигнах рамене.
— Когато се свързах с тях за последен път, на семейните барикади беше спокойно.
— Е, това също би могло да мине за добра новина.
Още няколко завоя и се озовахме на едно но-широко място, покрито с камъчета и пясък, където теренът се издигаше плавно на около десетина метра, след което завършваше рязко със стръмен крайбрежен склон, висок около два метра и половина. Оттук виждах добре повърхността на водата и няколкото оголени корена на дърветата, израсли на върха на склона. Бил седна на един голям, кръгъл камък в сянката на дърветата и запали отново лулата си. Водата се плискаше в удобния пристан, набраздена от вълнички. Постояхме за известно време на това място, загледани в искрящата водна повърхност.
— Хубаво е тук — казах аз малко по-късно. — Красиво местенце.
— Ъ-хм.
Обърнах се към Бил. Той гледаше в посоката, от която бяхме дошли. Понижих глас.
— Има ли нещо там?
— Преди няколко минути — прошепна той, — успях да мярна фигурата на човек, който се разхождаше по същия маршрут. После обаче го загубих.
— Дали да не се поразходя назад?
— Сигурно няма смисъл. Денят е прекрасен. Доста хора обичат да скитат насам. Просто си помислих, че ако изчакаме за няколко минути, той ще се покаже. Обратното би означавало, че е тръгнал в друга посока.
— Можеш ли да ми го опишеш?
— Не. Зърнах го едва-едва. Мисля, че няма защо да драматизираме чак толкова. Вероятно размислите около твоята история са ме направили малко по-предпазлив или пък ме гони страхова невроза. Не съм съвсем сигурен кое от двете.