Бил улови усмивката ми и аз кимнах.
— Но това не е всичко, нали? — каза той. — Чакай, не ми казвай. Ти също си го излъгал, проектът е бил истински, нали?
— Да.
— Май ще е по-добре да не те разпитвам повече за него, освен ако ти смяташ, че ще е от значение за нашето разследване. Предполагам, че става въпрос за нещо голямо и важно за теб, а от мен хич не е трудно да се измъкне нещо. Въобще не издържам на болка. Добре си помисли.
Така и направих. Замълчах за известно време, докато размисля.
— Не е изключено и да се окаже важно — казах аз накрая. — Но по-скоро по някакъв заобиколен начин, на който съм сигурен, че не разчиташ в момента. Не разбирам само как този проект би могъл да се окаже значим, както ти каза, за Люк или за когото и да е, тъй като аз единствен знам за какво служи. Не, не мога дори да го впиша в едно уравнение с необичайния интерес на Люк. Затова ще постъпим така, както ти предложи, и просто ще забравим за него.
— Съгласен. Сега ми се ще да помислим над изчезването на Люк, което…
Някъде в къщата иззвъня телефон.
— Извини ме за минутка — каза Бил.
Стана и се запъти към кухнята. След няколко мига го чух да ме вика:
— Мърл, за теб е.
Отидох при него. С влизането си в стаята го погледнах въпросително, но той просто сви рамене и поклати глава. Прехвърлих набързо спомените си за къщата и се сетих, че вътре има още два телефона. Посочих към Бил, после посочих към неговия кабинет и изимитирах вдигането на телефонна слушалка. Той се усмихна и кимна.
Аз поех слушалката и изчаках, докато чуя пропукването, което означаваше, че Бил е вдигнал слушалката на другия телефон. Едва тогава се обадих, като се надявах, че човекът, който ме търси, ще си помисли, че именно аз съм вдигнал от друг апарат.
— Ало — казах аз.
— Мърл Кори?
— Да, аз съм.
— Нуждая се от малко информация, с която мисля, че разполагате.
Гласът беше мъжки и ми се струваше познат, макар и не съвсем.
— С кого говоря? — попитах аз.
— Съжалявам, но не бих могъл да ви кажа.
— В такъв случай моят отговор вероятно ще ви прозвучи по същия начин.
— Ще ми позволите ли поне да задам въпроса си?
— Слушам ви — казах аз.
— Добре. Вие двамата с Люк Рейнард сте приятели.
Той замълча.
— Би могло да се каже — казах аз, за да запълня паузата.
— Той е споменавал пред вас за места, наречени Амбър и Царството на Хаоса.
Отново по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Може би — казах аз.
— Вие самият знаете ли нещо за тези места?
Най-накрая въпрос.
— Може би — повторих аз.
— Моля ви, много е важно, необходимо ми е нещо повече от „може би“.
— Съжалявам. Но можете да разчитате единствено на това „може би“, освен ако не решите да ми кажете кой сте и защо се интересувате.
— Бих могъл да ви бъда от голяма полза, ако ми отговорите искрено.
Замълчах тъкмо навреме и усетих как пулсът ми се ускорява. Последното твърдение беше изречено на Тари. Не отговорих нищо. После:
— Е, явно и това не помогна и аз не знам какво да мисля по въпроса.
— Моля? По кой въпрос не знаете какво да мислите? — попитах аз.
— Кой от двама ви е от някое от тия две места?
— Може и да ви прозвучи тъпо, но вас това какво ви засяга?
— Над някой от двама ви тегне огромна опасност.
— Над онзи, който е от някое от онези две места, или над другия, които не е?
— Не мога да ви кажа това. Не бих могъл да си позволя още една грешка.
— Какво имате предвид? Коя беше последната ви грешка?
— Значи няма да ми кажете, нито заради собствената си безопасност, нито за да предпазите приятеля си?
— Бих могъл — казах аз, — ако бях убеден, че случаят е точно такъв. Но на фона на това, което знам, реалната заплаха би могла да идва именно от вас.
— Уверявам ви, че просто се опитвам да помогна на подходящия човек.
— Думи, думи, думи — казах аз. — Ами ако и двамата сме от някое от тия две места?
— О, не! — каза той. — Това не е възможно.
— И защо не?
— Няма значение. Какво бих могъл да направя, за да ми се доверите?
— М-м, почакайте за минутка. Нека си помисля — отговорих аз. — Добре. Какво ще кажете за това? Нека се срещнем някъде. Вие ще определите мястото. Ще ви огледам добре и тогава ще поговорим, стъпка по стъпка, докато всички карти се озоват на масата.
Последва пауза.
— Това ли е единственият начин да получа отговор на въпроса си?
— Да.
— Нека и аз помисля върху предложението ви. Ще ви се обадя скоро.
— Още нещо…
— Да?
— Ако аз съм вашият човек, застрашава ли ме нещо точно в момента?