— Така мисля. Най-вероятно, да. Дочуване.
И той затвори.
Докато поставях слушалката на мястото й, успях едновременно да въздъхна и да избълвам едно проклятие. Хората, които знаеха за нас, явно минаваха в настъпление.
Бил се появи в кухнята с много озадачено изражение.
— Откъде, мътните го взели, знаеше тоя, че ти въобще си тук? — бяха първите му думи.
— Този въпрос щях да го задам аз — казах аз. — Измисли си някой друг.
— Веднага. Смяташ ли да отидеш? Ами ако той ти скрои нещо?
— Ще отида и още как. Нали затова му го предложих. Искам да се срещна с него.
— Както сам отбеляза, опасността може да идва от самия него.
— Това не ме притеснява. И на него хич няма да му е леко.
— Ситуацията не ми харесва.
— И аз не съм във възторг, но засега това е най-сериозният ми шанс.
— Добре, ти решаваш. Жалко, че няма някакъв начин да се доберем до него преди това.
— И на мен ми мина подобна мисъл.
— Виж, защо не го притиснем малко?
— Как?
— Той ми звучеше доста нервно, освен това не мисля, че хареса предложението ти повече от мен. Дай да се поразходим през времето, в което той би се обадил отново. Нека не си мисли, че ти седиш до телефона в очакване на неговото обаждане. Нека да почака малко. Иди да се преоблечеш и после ще прескочим до кънтри-клуба за няколко часа. Това здравата ще му разклати нервите.
— Добра идея — казах аз. — Нали първо бях решил да пътувам за удоволствие. Моментът е удобен да се приближа до първоначалния замисъл. Мисълта ми допада.
Разтършувах се из Сенките, за да освежа гардероба си, подстригах си брадата, взех душ и се преоблякох. После отидохме с колата до клуба и там хапнахме лениво на верандата. Вечерта беше много подходяща за целта — уханна, обсипана със звезди и окъпана в млечнобялата лунна светлина. По негласна уговорка прекратихме обсъждането на проблемите ми. Бил явно познаваше почти всички наоколо, затова и мястото ми се стори изпълнено с доброжелателство. Това беше най-спокойната вечер, която прекарвах от доста време насам. След вечерята се отбихме в клубния бар, който, както разбрах, бил любимото алкохолно убежище на баща ми. От съседния салон до нас долитаха звуците на танцова музика.
— Да-а, идеята си я биваше — казах аз. — Благодаря ти.
— Де нада — каза Бил. — Добре сме си прекарвали тук с твоя старец. Дали не си… нещичко поне?
— Не, никакви вести от него.
— Жалко.
— Веднага щом науча нещо за него, ще ти се обадя.
— Да, да. Жалко все пак.
Прибрахме се без излишни емоции. Никой не ни следеше. Влязохме в къщата някъде около полунощ, пожелахме си лека нощ и аз се отправих направо към стаята си. Измъкнах се от новото си яке и го закачих в гардероба. После изритах новите си обувки в ъгъла. Насочих се към леглото си и чак тогава забелязах парчето хартия на възглавницата.
Сграбчих го веднага и се зачетох. На него с главни букви бе изписано:
„СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ОТСЪСТВАХТЕ, КОГАТО ВИ ПОЗВЪНИХ ОТНОВО. ВИДЯХ ВИ В КЛУБА И СЕ ДОСЕТИХ, ЧЕ СТЕ ИСКАЛ ДА СИ ПОЧИНЕТЕ ТАЗИ ВЕЧЕР. ТОВА МЕ НАВЕДЕ НА ЕДНА ИДЕЯ. НЕКА СЕ СРЕЩНЕМ ИМЕННО ТАМ, УТРЕ ВЕЧЕРТА, В ДЕСЕТ. БИХ СЕ ЧУВСТВАЛ ПО-СПОКОЕН В КОМПАНИЯТА НА ТОЛКОВА МНОГО ХОРА, КОИТО НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ЧУЖДИТЕ РАЗГОВОРИ.“
По дяволите. Първият ми импулс беше да отида при Бил и да му кажа. Но с това нямаше да постигна нищо, освен евентуално да открадна малко от съня му — нещо, от което той се нуждаеше доста повече от мен. Затова само сгънах бележката и я сложих в джоба на ризата си, след което закачих и нея в гардероба.
Никакви кошмари не навестиха съня ми. Спах дълбоко и спокойно, тъй като знаех, че Фракир би ме събудила в случай на опасност. Всъщност дори се успах и това ми дойде доста добре. Утринта беше слънчева, а птиците пееха.
Наплисках се с вода, сресах косата си и отново измъкнах от Сенките чисти панталони и риза. После слязох по стълбите на първия етаж и се запътих към кухнята. На кухненската маса открих бележка. Вече почваше да ми писва да намирам бележки, но тази поне беше от Бил, който ме уведомяваше, че му се е наложило спешно да отиде до офиса. Съветваше да не се стеснявам при подбора на закуската си. Той щял да се върне малко по-късно.
Надзърнах в хладилника и се подсигурих с английски кифлички, парче пъпеш и чаша портокалов сок. Заредих кафеварката преди да започна със закуската и малко след като привърших, кафето беше вече готово. Налях си една чаша и отидох на верандата.
Седнах там и се опитах да реша дали да не оставя и аз бележка и да се захвана за работа. Моят мистериозен доброжелател, който можеше да се окаже и самият „З“, се бе обадил веднъж дотук, а после бе дошъл и лично до къщата. Как точно бе научил, че съм тук, не беше от особено значение. Но това беше къщата на мой приятел и макар да бях дошъл, за да се посъветвам с Бил относно своите проблеми, мисълта, че бих могъл да го изложа на опасност, никак не ми харесваше. Освен това, макар че денят едва започваше, а срещата беше насрочена чак за вечерта, не ми оставаше кой знае колко време, за да измисля нещо. Щеше да бъде глупаво от моя страна да изчезна точно сега. Далеч по-добре щеше да е да изчакам до часа на срещата. Така щях да мога да държа нещата тук под око и да защитя Бил, ако нещо се случеше…