Выбрать главу

Изведнъж ме завладя едно видение — Бил пише бележката под дулото на пистолета и после бива отведен като заложник, за да могат след това да ме притиснат да отговоря на някои въпроси.

Хукнах към кухнята и се обадих в офиса му. Неговият секретар, Харас Крейпър, вдигна на второто иззвъняване.

— Здравейте, обажда се Мърл Кори — казах аз. — Мистър Рот там ли е?

— Да — отвърна секретарят, — но точно в момента разговаря с клиент. Дали няма да е възможно той да ви се обади след това?

— Не, няма нужда — казах аз, — и без друго ще се видим по-късно. Не го притеснявайте. Благодаря ви.

Налях си още една чаша кафе и се върнах на верандата. Подобни ситуации много ме изнервят. Реших, че ако довечера всичко не тръгне с краката нагоре, веднага след това ще си тръгна.

Една фигура се появи иззад ъгъла на къщата.

— Здрасти, Мърл.

Беше Джордж Хансен. Фракир трепна едва доловимо, като че ли първо се канеше да ме предупреди, но след това прецени, че не си струва. Странно. И необичайно.

— Здрасти, Джордж. Как си днес?

— Не мога да се оплача. Мистър Рот вътре ли е?

— Боя се, че не. Наложи му се да отиде до градчето за известно време. Предполагам, че ще се върне за обяд или малко по-късно.

— О. Преди няколко дни ме помоли да намина, когато съм свободен. Трябвало да се свърши някаква работа.

Той се приближи и опря крака си на първото стъпало.

Аз поклатих глава.

— Не мога да ти помогна. Нищо подобно не ми е споменавал. Май ще трябва да минеш по-късно.

Той кимна, измъкна цигарите си, изтегли една и я запали. После отново затъкна кутията в навития ръкав. Този път фланелката беше на „Пинк Флойд“.

— Как се чувстваш тук? — попита той.

— Чудесно. Ще пийнеш ли чаша кафе?

— Стига да няма проблем.

Станах и тръгнах към кухнята.

— С малко сметана и захар — извика той след мен.

Когато се върнах с неговото кафе, той вече се беше настанил на един от другите столове на верандата.

— Благодаря.

Джордж отпи от чашата си и каза:

— Знам, че баща ти се казваше Карл, а не Сам, въпреки че на мистър Рот май му изневери паметта.

— Или езикът.

Той се засмя.

Имаше нещо особено в начина, по който говореше. Почти можех да се закълна, че именно той ми се бе обадил вчера вечерта, и все пак гласът на Джордж беше някак по-овладян и говореше по-бавно, сякаш за да не ми даде възможността да се уверя напълно. Но не приликата между двата гласа ме притесняваше.

— Баща ти беше пенсиониран офицер от армията, нали така? И нещо като правителствен съветник?

— Да.

— А къде е сега?

— Пътува доста. Зад граница.

— Дали ще го срещнеш, докато трае твоето пътуване?

— Надявам се.

— Би било хубаво — каза той, смукна от цигарата си и отпи глътка кафе. — Ах, мястото си го бива.

След това изведнъж подхвърли:

— Не си спомням да съм те виждал тук. Май не си живял с баща си, а?

— Не. Израснах при майка си и при някои мои роднини.

— Сигурно доста далеч оттук, а?

Кимнах.

— Зад граница.

— Как се казваше тя?

Замалко да му кажа истината. И аз не знам защо. Все пак успях да кажа „Дороти“ в последния момент.

Погледнах го точно в мига, в който той сви устни. Беше следил за реакцията ми.

— Защо питаш? — казах аз.

— Без особена причина. Сигурно любопитството е в кръвта ми. Майка ми беше местната клюкарка.

Засмя се и глътна от кафето.

— Ще останеш ли за по-дълго? — попита след това.

— Още не знам със сигурност, но вероятно няма да е за много дълго.

— Е, дано си изкараш приятно тук. — Той допи кафето си, остави празната чаша на перилата, стана и се протегна. — Беше ми приятно да си поприказваме.

По средата на стълбището спря и се обърна.

— Имам чувството, че ще стигнеш далеч — каза Джордж. — Желая ти късмет.

— Може би ти също — казах аз. — Добре се оправяш с приказките.

— Благодаря ти за кафето. Пак ще се видим.

— Да.

Той зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ми. Просто не знаех какво да си мисля за него и след поредния опит да стигна до заключение се отказах. Когато липсват емоциите, здравият разум лесно подгъва крак.