Изведнъж ме завладя едно видение — Бил пише бележката под дулото на пистолета и после бива отведен като заложник, за да могат след това да ме притиснат да отговоря на някои въпроси.
Хукнах към кухнята и се обадих в офиса му. Неговият секретар, Харас Крейпър, вдигна на второто иззвъняване.
— Здравейте, обажда се Мърл Кори — казах аз. — Мистър Рот там ли е?
— Да — отвърна секретарят, — но точно в момента разговаря с клиент. Дали няма да е възможно той да ви се обади след това?
— Не, няма нужда — казах аз, — и без друго ще се видим по-късно. Не го притеснявайте. Благодаря ви.
Налях си още една чаша кафе и се върнах на верандата. Подобни ситуации много ме изнервят. Реших, че ако довечера всичко не тръгне с краката нагоре, веднага след това ще си тръгна.
Една фигура се появи иззад ъгъла на къщата.
— Здрасти, Мърл.
Беше Джордж Хансен. Фракир трепна едва доловимо, като че ли първо се канеше да ме предупреди, но след това прецени, че не си струва. Странно. И необичайно.
— Здрасти, Джордж. Как си днес?
— Не мога да се оплача. Мистър Рот вътре ли е?
— Боя се, че не. Наложи му се да отиде до градчето за известно време. Предполагам, че ще се върне за обяд или малко по-късно.
— О. Преди няколко дни ме помоли да намина, когато съм свободен. Трябвало да се свърши някаква работа.
Той се приближи и опря крака си на първото стъпало.
Аз поклатих глава.
— Не мога да ти помогна. Нищо подобно не ми е споменавал. Май ще трябва да минеш по-късно.
Той кимна, измъкна цигарите си, изтегли една и я запали. После отново затъкна кутията в навития ръкав. Този път фланелката беше на „Пинк Флойд“.
— Как се чувстваш тук? — попита той.
— Чудесно. Ще пийнеш ли чаша кафе?
— Стига да няма проблем.
Станах и тръгнах към кухнята.
— С малко сметана и захар — извика той след мен.
Когато се върнах с неговото кафе, той вече се беше настанил на един от другите столове на верандата.
— Благодаря.
Джордж отпи от чашата си и каза:
— Знам, че баща ти се казваше Карл, а не Сам, въпреки че на мистър Рот май му изневери паметта.
— Или езикът.
Той се засмя.
Имаше нещо особено в начина, по който говореше. Почти можех да се закълна, че именно той ми се бе обадил вчера вечерта, и все пак гласът на Джордж беше някак по-овладян и говореше по-бавно, сякаш за да не ми даде възможността да се уверя напълно. Но не приликата между двата гласа ме притесняваше.
— Баща ти беше пенсиониран офицер от армията, нали така? И нещо като правителствен съветник?
— Да.
— А къде е сега?
— Пътува доста. Зад граница.
— Дали ще го срещнеш, докато трае твоето пътуване?
— Надявам се.
— Би било хубаво — каза той, смукна от цигарата си и отпи глътка кафе. — Ах, мястото си го бива.
След това изведнъж подхвърли:
— Не си спомням да съм те виждал тук. Май не си живял с баща си, а?
— Не. Израснах при майка си и при някои мои роднини.
— Сигурно доста далеч оттук, а?
Кимнах.
— Зад граница.
— Как се казваше тя?
Замалко да му кажа истината. И аз не знам защо. Все пак успях да кажа „Дороти“ в последния момент.
Погледнах го точно в мига, в който той сви устни. Беше следил за реакцията ми.
— Защо питаш? — казах аз.
— Без особена причина. Сигурно любопитството е в кръвта ми. Майка ми беше местната клюкарка.
Засмя се и глътна от кафето.
— Ще останеш ли за по-дълго? — попита след това.
— Още не знам със сигурност, но вероятно няма да е за много дълго.
— Е, дано си изкараш приятно тук. — Той допи кафето си, остави празната чаша на перилата, стана и се протегна. — Беше ми приятно да си поприказваме.
По средата на стълбището спря и се обърна.
— Имам чувството, че ще стигнеш далеч — каза Джордж. — Желая ти късмет.
— Може би ти също — казах аз. — Добре се оправяш с приказките.
— Благодаря ти за кафето. Пак ще се видим.
— Да.
Той зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ми. Просто не знаех какво да си мисля за него и след поредния опит да стигна до заключение се отказах. Когато липсват емоциите, здравият разум лесно подгъва крак.