Тъкмо си бях приготвил сандвич, когато Бил се прибра, и аз подхванах още един. Докато се занимавах с него, той отиде да се преоблече.
— Уж трябваше да го давам по-ваканционно тоя месец — каза Бил, докато хапваше, — но нали ми е стар клиент, пък и проблемът му не търпеше отлагане. Наложи се да прескоча до офиса. Какво ще кажеш, ако тази сутрин пак се поразходим край потока, но този път в другата посока?
— Дадено.
Докато се разхождахме из полето, аз му разказах за посещението на Джордж.
— Ами — каза той, — за никаква работа не съм му споменавал.
— С други думи…
— Явно е искал да се срещне с теб. Едва ли му е било трудно да забележи от тяхната къща как излизам.
— Де да знаех какво точно иска.
— Ако е толкова важно, той сам ще ти каже рано или късно.
— Да, но времето тече — казах аз. — Реших да си тръгна утре сутринта, а не е изключено да го сторя още тази вечер.
— Защо?
Продължихме да вървим надолу край потока, а аз му разказах за снощната бележка и за срещата. Обясних му също какво мисля за възможността да го изложа на нечий пряк или неволен прицел.
— Може и да не е чак толкова сериозно — започна той.
— Вече съм решил, Бил. Мразя да претупвам нещата, а и не бяхме се виждали от толкова време. Но как бих могъл да предположа, че събитията ще се развият така? Предполагам, разбираш, че с мен ще си тръгнат и неприятностите.
— Сигурно е така, но…
Продължихме още известно време в същия дух, без да спираме да вървим. След това изведнъж зарязахме темата и се върнахме на безплодните опити да открием ключ към моите загадки. Аз поглеждах от време на време назад, но така и не видях никого. На няколко пъти нещо прошумоляваше в храстите на отсрещния бряг, но това можеше съвсем спокойно да е някое животно, подплашено от гласовете ни.
Бяхме се разхождали малко повече от час, когато ми се стори, че някой е взел в ръка моята Карта. Замръзнах.
Бил спря и се обърна към мен.
— Какво…
Вдигнах ръка.
— Задгранично обаждане.
Миг по-късно усетих първите признаци на контакта. Освен това чух още веднъж шумоленето в храстите на отсрещния бряг.
— Мерлин.
Гласът на Рандъм ме викаше. Няколко секунди по-късно го видях, седнал зад бюрото си в библиотеката на Амбър.
— Да? — отвърнах му аз.
Образът му придоби плътност, стана напълно реален, сякаш го виждах през отворената врата на съседна стая. Все още възприемах част от заобикалящата ме реалност, макар тя да бе започнала да става някак далечна. Успях да видя как Джордж Хансен се измъква от храстите и тръгва към нас през потока, вперил поглед в мен.
— Искам те в Амбър и то веднага — заяви Рандъм.
Джордж вече бе нагазил във водата.
Рандъм вдигна ръката си и я протегна към мен.
— Идвай — каза той.
По това време светът вече се бе размазал около мен и аз само чух Джордж да вика: — „Спри! Чакай! Трябва да дойда с…“
Пресегнах се и хванах рамото на Бил.
— Не мога да те оставя тук с този откачалник — казах аз. — Хайде!
С другата си ръка стиснах тази на Рандъм.
— Готов съм — казах аз и пристъпих напред.
— Спрете! — изкрещя Джордж.
— Върви по дяволите — отвърнах му аз и го оставих да сграбчи дъгата, последвала нашето изчезване.
ГЛАВА 7
Когато се озовахме в библиотеката, Рандъм ни изгледа озадачено. Изправи се и въпреки това си остана по-нисък и от двама ни. Веднага след това прехвърли вниманието изцяло върху Бил.
— Мерлин, кой е този човек? — попита той.
— Адвокатът на семейството Бил Рот — казах аз. — Преди винаги сте ползвали неговите услуги чрез посредници. Мислех, че може би ще искаш да…
Бил тъкмо се канеше на падне на коляно и вече бе промълвил „Ваше Величество“, но Рандъм го хвана за раменете.
— Я зарежи тия глупости — каза той. — Не сме на прием. — После стисна ръката му и добави: — Наричай ме Рандъм. Винаги съм искал да ти благодаря лично за работата, която свърши по оня договор. Но така и не успях да намеря време за това. Радвам се да те видя тук.
Никога досега не бях виждал Бил онемял, но сега той просто оглеждаше втрещено ту Рандъм, ту стаята, ту далечната кула, която се виждаше през прозореца.
Няколко секунди по-късно го чух да промълвява едва-едва: — „За мен е истинска…“
— Дали не ми се е сторило, че някой се хвърли към вас? — ме попита Рандъм, прокарвайки ръка през непокорната си кестенява коса. — Освен това съм сигурен, че последните ти думи не бяха отправени към мен.
— Имаме си малък проблем — отговорих му аз. — Това е истинската причина да доведа Бил тук. Накратко, някой се опитва да ме убие и…