— Затова ти искаш да откриеш убиеца бързо, преди да е навредил още повече на отношенията в семейството?
— Точно така. Нямам нужда от всички тези заяждания и от това недоверие. Омразата от миналото е толкова близко до повърхността, че дори най-дребното неразбирателство би я накарало да се покаже отново на бял свят. Тогава насилието ще се окаже неизбежно.
— Мислиш ли, че наистина би могъл да бъде някой от семейството?
— По дяволите, та нали и аз съм точно като тях. Недоверието се е превърнало в мой безусловен рефлекс. Не е изключено да е някой от тях, но засега не разполагам и с най-малкото доказателство за нещо подобно.
— Кой друг би могъл да бъде?
Рандъм прехвърли десния си крак върху левия и после пак стъпи с него на пода. След това отпи от виното си.
— Мътните да го вземат! Враговете ни са безбройни, но повечето от тях не могат да съберат нужния кураж. Знаят добре каква награда ги очаква, щом ги открием.
Скръсти ръце зад тила си и се загледа в лавиците с книги.
— Не знам дори как да ти го кажа — каза той след известно време, — но трябва да го направя.
Аз зачаках отново. Малко след това той каза бързо:
— Говори се, че зад всичко стои Коруин, но аз не вярвам в това.
— Не може да бъде — промълвих аз.
— Казах ти, че не го вярвам. Твоят баща значи много за мен.
— А какво би могло да накара някой от другите да повярва в нещо подобно?
— Носеха се слухове, че Коруин е полудял. Чувал си за тях. Ами ако той се е върнал към някое състояние на съзнанието си отпреди време? Някога Коруин не изпитваше кой знае колко светли чувства към Кейн, Блийс, или към когото и да е от нас. Ето за това именно се говори.
— Не мога да го повярвам.
— Просто исках да знаеш, че подобни съмнения също се мотаят наоколо.
— Нека само да опитат да ги размотаят и около мен.
Рандъм въздъхна.
— Само не започвай и ти. Моля те. Всички са изнервени. Не им драскай кибрита.
Пийнах от виното си.
— Да, прав си — казах след това.
— Сега съм готов да чуя и твоята история. Давай, усложни живота ми още малко.
Разказах всичко още веднъж. Отне ми доста време и когато привърших, навън вече се смрачаваше. Рандъм ме прекъсваше само за някои доуточнения и не ме спираше като Бил на всеки по-интересен детайл.
След като приключих, той стана и запали няколко светилника. Почти можех да чуя как мислите се гонят из главата му.
Накрая Рандъм каза:
— Е, успя да ме изненадаш с тоя Люк. Нямам и най-малката представа кой би могъл да бъде той. Дамата с вледеняващата целувка също ме притеснява малко. Май че съм чувал нещо за подобни същества, но така и не можах да си спомня при какви обстоятелства. Но ще се сетя. Искам да науча нещо повече и за този твой „дяволски чекрък“. Нещо в него ме тревожи.
— Дадено — казах аз, — но преди това се сещам за още нещо, което трябва да ти кажа.
— Слушам те.
— Разказах ти за всичко почти по начина, по който го представих и на Бил. Но има и още нещо, за което не му споменах, тъй като тогава ми се стори маловажно. Всъщност за малко въобще да забравя за него в светлината на останалите събития. Добре, че тия истории със снайперистите ме подсетиха за заместителя на барута, който Коруин е открил навремето.